Прочети културата

Седмици на китайското кино

2012-01-18T23:31:00.003+02:00

По случай настъпващата година на Дракона, Радио Китай, посолство на Китайска Народна Република в България, Vbox7 и "Нетинфо" ни канят да се насладим на няколко филма, представящи културата на източната страна. Филмите ще могат да се гледат онлайн само две седмици, така че напред към vbox7.com/contests/chinesemovie

Спомени в картина и звук: българското народно творчество през погледа на Вергилий Атанасов

2011-12-18T20:49:00.002+02:00

Откриване 21 декември 2011 г. от 16.30 часа в залите на Етнографски музей - София

Фестивал на етнографския и антропологичен филм: Балкани

2011-12-06T23:05:00.006+02:00

От 15 до 17 декември т.г. Конферентната зала на Софийския университет „Св. Климент Охридски” отново ще стане домакин на Фестивала на етнографския и антропологичен филм. Второто издание е с тема: Балкани, като от българска страна ще бъдат представени филми на Веселка Тончева, Симеон Мильов, Николай Ненов, Телевизия Туризъм, АГИТПРОП и др. Премиерна за българската публика ще бъде лентата „Нестинари” (2010) на Златолина Семова. Чуждестранните автори са селектирани от Сърбия, Гърция, Турция, Македония и Косово. В трите фестивални дни акцентите падат върху различни тематики като през ден първи фокусът ще бъде към най-свободния етнос на Балканите – ромите, през втория – религията, а в последния ще бъде показана запазената в съвремието традиция.

Балканите са необятна тема и чрез подготвената филмова програма ще бъдат показани през различни гледни точки.

Изданието е ориентирано към широката публика и се стреми да подтикне младото поколение изследователи да създават произведения в полето на визуалната антропология. ФЕАФ няма състезателен характер и се организира с популяризаторска и образователна цел.

Фестивалът се осъществява от Сдружение за културни инициативи, в партньорство с катедра “Етнология” към СУ, Академично етноложко сдружение и издателство Вакон. Медийни партньори са списание The Explorer, Телевизия Туризъм и сайтът see.bg.

И тази година, входът за трите фестивални дни е свободен.

Изтегли онлайн каталога и програмата на фестивала

За повече информация следи feaf.wordpress.com

Цветята на Корана: 4-ти фестивал за филми от Близкия Изток и Северна Африка

2011-12-02T21:02:00.000+02:00

Четвъртото издание на фестивала „Цветята на Корана” ще се проведе от 17-ти януари до 9-ти февруари в Дома на киното, Евро синема, Червената къща и Dada Cultural Bar. В рамките на три седмици любителите на киното от Близкия Изток и Северна Африка ще могат да видят специален подбор от фестивални заглавия, повечето от които за първи път ще бъдат показани в България.

Един от основните акценти на фестивала ще бъде програмата посветена на Истанбул. Културната столица на Турция е във фокуса на три филмови заглавия, изложба и литературна премиера.

Британката Аманда Бърел представя впечатляващ портрет на Бейолу – сърцето на Истанбул. „Истории от Бейолу” предлага една любопитна разходка, която ще ви разведе както из скритите места на колоритния квартал, така и по най-оживената улица в Истанбул „Истиклял”. Ще ви срещне с интересни обитатели на квартала, които ще ви разкажат за най-известните културни средища в града, ще се запознаете с нощните птици в местните клубовете, които за първи път решават да свалят маските и да разкрият истинската си самоличност.

„Пресечна точка Истанбул” е първа част от трилогията посветена на Истанбул на немския режисьор Михаел Хехл. През 2006-та Хехл пътува из Турция и на път за Истанбул случайно попада на колоритен местен жител. Разговорът между двамата е предимно жестомимичен, но режисьорът е толкова впечатлен, че взима координатите на мъжа и се завръща в Истанбул година по-късно, след като е научил турски, за да продължат разговора си. Оттам се заражда и идеята за тази филмова трилогия за Истанбул, чиято втора част „Всичко е достъпно” ще се появи по екраните през лятото на 2012-та.

Истанбул през погледа на турската режисьорка Аслъхан Юналдъ ще видите в „Истанбул на пълна скорост”. Колко точно обитатели има Истанбул и колко време отнема на хората живеещи в крайните квартали на азиатската част, за да стигнат до централните булеварди на града? Как се справят чужденците с тази почти непосилна за тях задача и как гледат местните на непрекъснатия поток от туристи по улиците на Истанбул?

Специално за четвъртото издание на фестивала „Цветята на Корана” Катя Табакова (www.haatekaate.com) ще представи изложбата с фотографии „Визуални цитати – Истанбул”. Ще видите едно различно лице на Истанбул, далеч от безкрайно сниманите туристически забележителности. Фотографиите ще бъдат изложени във фоайето на Дома на киното от 17-ти януари до 9-ти февруари.

В рамките на фестивала ще се състои и премиерата на романа „Последен влак за Истанбул” на една от най-уважаваните турски писателки Айше Кулин. Действието е съсредоточено върху съвместния живот на мюсюлмани и немюсюлмани в Турция през първата половина на 20-ти век. Една история за непозволена любов и бягство по време на бурните събития в Европа в навечерието на Втората световна война. Сюжетът пренася читателя из различни краища на света: от Истанбул и Марсилия, през Анкара и Кайро, Париж и Берлин, и за финал отново Истанбул. През 1997-ма Кулин е обявена за „Писател на годината” в Турция за биографичния роман „Айлин”. „Последен влак за Истанбул” е част от каталога на издателство „Интенс”.

„Цветята на Корана” се организира от „Позор” със съдействието на Културното представителство към Посолството на ИР Иран, Посолството на Република Турция, Посолството на Палестина, Френския културен институт, Посолството на Кралство Мароко, Посолството на НДР Алжир. Партньори на фестивала са Една седмица в София, За хората, Cinefish, INews, Operation kino, Prozekcia, Sofia Free Tour, Sofia Live, Stand.bg, Другото кино, издателство „Интенс”. Специални благодарности на Color Studio и Print.bg

11. Борован живее с 35% безработица, Дянков препоръча да завъди буби

2011-11-28T20:28:00.000+02:00

Младите или се спасяват в чужбина, или се надяват европейските проекти да съживят селото

Диян Божидаров, снимки: авторът

Борован не е село, през което ще минете. Дори вероятно не го знаете на картата. Намира се в област Враца, на север от града, в северозападна част на Дунавската равнина. Въпреки това Борован има изключително благоприятно географско положение. Пресечна точка е на шест пътя, единият от които е твърде важен – към пристанище Оряхово. Постоянно минават тирове, леки автомобили, газопроводът „Южен поток” по план се трасира от тук. В условията на криза, реформа, добрата транспортна инфраструктура дава още едно предимство, немислимо за други малки селища – линейка идва от цели две места (Враца и Бяла Слатина). Друг благоприятен фактор е плодородният чернозем.

Борован е център на община, тя включва още четири села. Общото население е 7 000 души, като в самия Борован са 2600. По данни на общинския съветник и бивш кмет Петър Цветковски една трета от тях са в активна възраст до 40 години. В интернет може да прочетете, че тук безработицата достига 28%. Цветковски е откровен – 35% през зимните месеци.

В селото няма пустееща земя, обработва а едър арендатор, при когото са заети 100-150 души. Има районна потребителна кооперация, чийто магазинчета снабдяват хората с храни. Функционира и цехче за метални услуги, където работят 15-20 души. Има автосервиз. Общината и държавните ведомства предоставят работа срещу 200-300 лв. заплата. Други работни места няма, разкриват се, когато се изпълнява европейски проект.

В разгара на кризата кметството спечелило проект за 150 000 евро, по който обучава двадесетина младежи на дърводелски занаят и им осигурява работа от 1 януари. Общината е положила доста усилия за цялостната среда, но друга пряка антикризисна мярка към младежката активност няма. „Местната власт е безпомощна. Какво може да направим? Работа за младото население имаше преди 1989 г. Не може Симеон Дянков да идва във Враца и да каже, че бъдещето на района е в бубарството, при положение, че имаше толкова работещи заводи в региона”, казва Цветковски. По проект, спечелен още през 2008 г., но изпълнен сега (заради бюрократични пречки), се ремонтира центъра и осветлението в селото.

Тъй като в района има много инвалиди, а социалните асистенти по държаната програма не достигат, общинския съвет наема допълнителни и им плаща по 150 лв. Част от тях са младежи. При липсата на възможност да създава поминък, общината се е погрижила за образованието. В Борован има детска градина, ремонтирана наскоро по проект, както и основно и средно училище (гимназия по транспорт). Младите има къде да учат, което в други подобни селища липсва.

Финансово-икономическата криза не е подминала Борован. Освен безработицата голям проблем е и предоставянето на социални услуги. Няма как да е иначе, след като общината работи с 15% по-нисък бюджет. Може да се каже, че кризата пряко е ударила поминъка – при разпродажбата на ненужния училищен сграден фонд, единият от купувачите поискал да реализира програма за преквалификация на младите хора. За партньор била намерена немска фондация. Планирало се да бъде дадена нова трудова специалност на 150-200 души, но заради липса на пари покрай кризата идеята пропаднала.

23-годишният Десислав Веселинов е четвъртокурсник в Русенския университет „Ангел Кънчев”. Специалността му е „Земеделска техника е технологии”. Следва редовно, но на практика живее в Борован. Родом е от селото, смята да остане в него. Като студент Десислав усеща кризата чрез скока на семестриалната такса – от 144 лв. през 2007 г. на 197 лв. сега. Счита, че може да се реализира както на работа в общината, така и като автомонтьор, по специалността си (възползвайки се от многото преминаващи автомобили край Борован). Смята, че правителството не трябва да инвестира в инфраструктура, а да се погрижи за създаването на поминък на хората. Бъдещето на Борован вижда в повече младежки програми за заетост. Радва се, че детската градина е ремонтирана наскоро.

В малките български селища в делничен ден се наблюдава една традиционна картина – тълпи от роми стоят на централното площадче и се чудят какво да правят. В Борован не е по-различно, малцинството представлява около една трета от населението, те са и половината от хората в активна възраст до 40 години. Спираме се пред двама младежи, които се представят за Иван Димитров и Костадин Добрев. Казват, че са на по 19 и 21 г. „Няма работа. Търсим, ама няма. Какво сме виновни ние? При кризата е още по-трудно, отколкото беше, ще ходим по чужбина май”, казва Иван. „И за 5 лв. на ден съм готов да работя, ама никой като не ми дава, какво да правя”, добавя Костадин. И двамата смятат да отидат в чужбина, а от властта искат едно – „пари”. За тях няма значение кой ще ги даде - правителството или общината. Към нас се приближава се и мургав мъж, казва, че е на 36 години, името му е Тодор. „В Борован не е лошо. Ходил съм доста, не е зле. Навсякъде хората нямат работа, не само тук. Кризата ще мине, друга ще дойде. Положението на всички е много зле. Може би парламента трябва да направи така, че ние ромите да имаме работа, за да не крадем. Аз не крада, ама много от нашите го правят. Живеят с 2-3 лв. на ден”, казва Тодор. По не лошите дрехи на групата обаче личи, че не живеят с 2-3 лв. на ден.

С интеграцията на малцинствата е свързано едно от предложенията на дългогодишния общинар Цветковски. „Младите трябва да се оземлят. Но има противоречие – сега на оземления човек му се спират помощите. И той предпочита помощите вместо да работи. 200-300 лв. получава само като седи и лежи. Помощите от социалното министерство трябва да се насочват не директно към субектите, а за извършване на някаква работа. Примерно – иска частният стопанин да гледа овце, дават му пари да наеме пет човека. Парите трябва да отидат при хората, които могат да ги контролират. Иначе всичко се превръща в безсмислие”, смята Цветковски. Според него централната власт трябва шоково да вдигне доходите, за да стимулира потреблението, а от там ще нарасне бизнес активността и постъпленията в хазната. Надява се на по-лесни процедури при усвояването на спечелените европейски проекти. Има виждане и за административния капацитет – според него служителите в администрацията трябва се се стимулират с високи заплати, и да не бъдат подменяни при смяна на властта, тъй като такива кадри кадри се създават най-трудно. На местна почва вижда бъдещето в програми за разкриване на работни места, съобразена с поминъка на Борован - вълнен цех, металообработване, водно стопанство.

Във Враца срещаме Димитър Петков. Той е 38-годишен бизнесмен, работи в сферата на услугите. Казва, че съпругата му е от Борован. Продали преди доста години наследствения имот, но смятал пак да купи нещо - вероятно земя, чиято цена сега е към 400 лв. на декар, но ще се вдига. Затова минавал от време на време през селото, за да види как се развива. „Нормално е да има проблеми покрай кризата. Работата в Борован е кът, но пък центърчето не е зле, магазини има. Може би земята ще донесе доход в бъдеще, правителството трябва да направи така, че да има свободен пазар на земята”, смята Димитър Петков.

Статиите са част от проекта "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

10. Една история, в която България е мащеха

2011-11-23T20:13:00.000+02:00

В община Трекляно се ражда по едно дете на година. След това родителите задължително трябва да се изселят

Диян Божидаров, снимки: авторът

Село Трекляно е общински център, намира се във високопланински пограничен район между Кюстендил и Трън. През 1945 г. местната гимназия наброява 1000 деца. През 1992 г. са 100, всичките местни. От 2008 г. няма гимназия, школото става основно и защитено. Тъй като в общината почти няма малцинства, за да набъбва бройка на децата, започва извозването на ромчета от кюстендилския квартал "Изток" В момента са записани 39 ученици. 8 са от селото, други четири от по-малките селища в общината. Има и от Земенско. Две трети са циганчета от Кюстендил.

Девизът на новоизбрания кмет Радко Петрунов е "Трекляно - кътче от рая. Обещавам!". Трудно ще му е. В цялата община няма нито една бензиностанция. Дете - пак в цялата община, се ражда по веднъж на година. Буквално. В училището, за което стана дума, класовете са смесени. Първи и трети например учат заедно. Докато учителката преподава материала за трети, първолаците следва да не гледат към дъската, а да се занимават с някакво упражнение. Сега първокласниците са двама - от кюстендилския квартал "Изток".

Преброяването тази година показа 608 души в общината и 300 в самото Трекляно. Парламентът пък забрани кметския вот в села до 350 жители, което според духа на изборния кодекс означаваше в село Трекляно да няма местни избори. Но нали е общински център - имаше. Екипът ни искаше да попита кмета Петрунов за тази недомислица. Вълнуваше ни живота на младите хора там, особено във времето на криза. През 2011 г. Трекляно разполага с едва 400 лв. за здравеопазване. Линейка идва от разположения на 40 километра Кюстендил, което в зимно време често е невъзможно. Но въпреки многото теми за разговор кметът Петрунов не уважи предварително уговорената среща, вероятно ангажиран с превръщането на Трекляно в рай.

В общинската администрация са заети няколко местни жители. Училището осигурява три-четири щатни бройки. Има малко цехче за пластмасови кутии, плюс друго за дървени въглища. Държавни структури, като лесничейството например, също дават поминък на неколцина. Други работодатели в Трекляно няма. Имало е и фурна, но е затворила наскоро. Високите ридове препятстват връзките със Сърбия, няма как да се разчита на бъдещо гранично сътрудничество.

Липсата на работа кара да бягат не само младите, но и старите. Налице обаче е и още един проблем.

Отиваме на гости на двумесечната Ася. Тя единственото родено през тази година бебенце в общината. Майката Славянка Димитрова (31 г.) е счетоводителка в кметството, бащата - горски. Имат хубава къща, уютна, обзаведена и поддържана с мерак. Дори при най-голямо желание обаче не могат да останат в Трекляно - няма детска градина, а училището не води предучилищна подготовка. Т.е. момиченцето няма къде да изкара подготвителния курс, задължителен за записване в училище. Ето го парадоксът, направо ужасен - Трекляно е в обезлюден район, младите се броят на пръсти. Децата са кът и всеки управник - голям или малък, ще ви каже, че би дал мило и драго да има деца в този край. Но роди ли се дете, семейството е принудено да се изсели до няколко години. Могат да останат само хора, които не записват децата си на училище.

Така младите в Трекляно се оказват без избор. Може да искат да останат, да са си намерили работа, да са готови да преодоляват всички проблеми, но роди ли се дете - няма как, бягат. Парите им отиват за наем на жилище в Кюстендил.

Семейството на Ася е спокойно. Една от бабите радостно издава, че младите са осигурени с апартамент в Кюстендил. Следователно - няма проблем с предучилищната. "В Трекляно ми харесва. Но вероятно с мъжа ми ще трябва да си намерим работа в Кюстендил, тъй като трудно всеки ден бихме пътували до тук", казва майката Славянка. Малката Ася е записана при лекар в Кюстендил. Памперси, дрешки, всичко, което е нужно за нея, се купува от там. С единия крак семейството вече е в града.

Подобен живот води и директорката на училището Мариола Атанасова. Едното й дете е на 5 години, другото - на 3. Разкъсва се между Кюстендил и Трекляно. Казва, че ако спасяването на училището зависи от една бройка, би записала детето си в школото. Според Атанасова в малките селища, като се изключат хората, които все пак имат работа, остават тия, които са съвсем без пари или с ниско образование.

Плюс, разбира се, най-възрастните. На поляните край Трекляно срещаме и младеж, който събира дърва. "Тук винаги е било трудно. Едно трябва да разберат политиците - трябват ни работа и заплати. Как ще ги дадат - не знам, тяхно задължение е. Затова ги избираме", казва човекът.

Старите в Трекляно усещат повече финансово-икономическата криза. Причината е, че не се вдигат пенсиите. Неколцината млади пък, нали са най-вече на държавна и общинска работа, са доволни, че все пак получават някакви заплати. Добрата новина е, че край Трекляно има много гора. Така отоплението на всички е гарантирано (дори класните стаи в училището се топлят от печки с дърва).

Другото в Трекляно е тишина - красива заради природата, но потискаща при липсата на хора. Няма заведения, рядко преминават автомобили. Магазините са два-три. Малцината младежи нямат среда, децата им няма с кого да играят. Всички запитани заявяват, че само работни места ще разчупят кръга.

По пътя за Трън е Долна Мелна. В селото има поща. Сградата е почти порутена, но пощаджията разнася сметките за ток, вода, и най-важното - пенсиите. Ако клонът бъде закрит, старците ще ги теглят от банкомат. Най-близкият е в Трън. Пътят до там е труден, планински, в най-добрия случай се взема за час. Задължително с кола, тъй като автобус в Долна Мелна няма. Скоро проблемът с пенсиите и банкоматите може да отпадне от само себе си, тъй като пенсионерите са на преклонна възраст.

В селото живее 30-годишният Иван Димитров. Рано останал сирак, живял в социални домове, сега е на общинска служба - поддържа сградния фонд. Няма жена.

Иван искал да си купи кола. Дал 200 лв. капаро, "продавачите" не му дали никаква кола. "Ако може да помогнете - автобус ни трябва. Кажете там на когото трябва", примолва се Иван. Обяснява, че като имало нужда, селяните се обаждали на някакъв автобус, но шофьорът искал 60 лв. за нафта и така автобус не пристигал.

Чистата заплата на Иван е 200 лв. "Стигат ми за прехрана. Най-важното е здраве да има. Има ли здраве човек, всичко има", казва Иван. Той е единственият млад човек в селото и близките махали. Друг няма.

След 1878 г. този край е бил толкова гъсто населен, че хората са били препращани на изток, за да заселят освобождаваните от турците земи. След 70 години следва колективизация, селяните остават без земя. След още 40 идва демокрация, остават и без пари.

Ако някой в държавата смята, че в този край трябва да останат хора, нека каже как.

Статиите са част от проекта "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

9. Борбата между пишещата машина и компютъра

2011-11-12T09:05:00.005+02:00

Българи и англичани се надяват туризма да донесе просперитет на Хотница

Свилена Велчева, снимки: авторът

Намира се само на 15 км от Велико Търново в тихо, спокойно и чудно красиво място. Известно е с природната си забележителност – 30-метровия водопад Кая Бунар, по-популярен като Хотнишкия. И по-малко с шокиращото откритие – най-старото злато на света. Няма историк, който да отрече, че районът на Хотница е археологически феномен — открити са 70 селища от ранния неолит през античността до късното средновековие. Златното съкровище от Хотница е от 44 елемента с тегло 310 грама. Накитите от 24-каратово злато са изработени чрез изтегляне — техника, характерна за най-старото обработено злато в Европа от културата "Варна". Една от пластините, обаче, предхожда по древност всички известни находки досега, като се съди по изработката чрез изчукване.

Пристигаме в Хотница в деня на балотажа. За да разберем, че населението тук за първи път от демократичните промени у нас няма право да си избере кой да го управлявa. По постоянен адрес в селото са регистрирани 255 души. Близо 100 не достигат за провеждането на вот за селски кмет. „Възрастните, когато починат, младите продават имотите и бягат в града”, обяснява познатата в повечето малки населени места схема досегашният кмет Десислав Йорданов. Заради близостта до Велико Търново и чистия въздух, мнозина предпочитат да ползват селото като квартал на по-големия град, където ходят на работа, а вечер се прибират тук. Заедно с регистрираните по настоящ адрес, в селото живеят общо около 430 души. Около 15 от тях са англичани, които въпреки имотната криза, все още се водят постоянно пребиваващи. Цифрата се потвърждава и при последното преброяване.

Тези хора реално живеят тук, обслужваме ги, изхвърляме им битовите отпадъци, уличното осветление свети и за тях, а не могат да си изберат кой да ги управлява, казва Йорданов. Той печели местните избори през 2007 г. в конкуренция с още четирима кандидати и става най-младият кмет в община Велико Търново само на 28 години. Въпреки по-краткия си житейски опит обаче е разбрал най-важното, че „за да си добър кмет и да си вършиш работата, трябва да познаваш селото и проблемите на хората”. Важно било дори да знаеш как да разринеш снега от пътищата през зимата. И Десислав го прави. Когато затрупат еднометрови преспи, а техниката се съсредоточи към проходите, взема един от тракторите от стопанството на баща си и започва за проправя път към селото. „Имаме 1000 лв. за цялата зима, доникъде не стигат”, вдига рамене мъжът.

„Ще се боря кметът на кметството да бъде назначен пожелание на хората. На събрание ли ще стане, с подписка ли, с гласуване ли...”, умува на глас младият мъж. Свежда вариантите за избор до два – общоселско събрание или алтернативни избори с бюлетини и урни. „Не ме бърка как ще стане, стига хората да са доволни, да си изберат те когото искат”, казва Йорданов.

„Сега ще стане по-лошо, защото ще назначат някой, който не ни познава”, разсъждава 62-годишният Здравко Пашов, минути след като е пуснал бюлетина за президент и кмет на община Велико Търново. „Ние ще си изберем кмета тук. Ще си направим бюлетините ще ги пуснем и който спечели най-много гласове, той ще стане”, контрира го 80-годишният Иван Иванов, който досега не е пропускал избори. „Така сме се договорили с общинския кмет, който изберем. Ще дойде тук, ще ни представи един, двама, трима, а ние ще изберем”, категоричен е възрастният мъж. Според Здравко Пашов обаче затова трябва голяма организация, която да свършат сами.

Основната задача на кмета на Хотница трябва да бъде да съживи селото, да има повече деца тук, разсъждават възрастните мъже. „За промяна има много работи – и пътищата да се оправят, инфраструктурата”, казват хората, седнали на площада пред читалището.

„Проблемите на малките населени места са едни и същи навсякъде – няма работа. Ще се опитваме за напред да развиваме повече туризма, ще търсим средства за екопътеката по европейските програми”, казва настоящият кмет. Хотнишката екопътека започва от водопада и преминава през тесни проходи и дървени мостчета над ръкавите на река Бохот. Екстремното преживяване зарежда с адреналин и много положителни емоции. До средства за промоция и привличане на повече туристи обаче в селото се добират трудно. Не могат да кандидатстват по Програмата за развитие на селските региони, защото се водят към община Велико Търново. „Не съм спирал да търся други начини за финансиране”, казва кметът. Частни инвеститори, които да са проявили интерес, все още няма. Както на повечето места, и тук проблемът е със собствеността – екопътеката е общинска, водопадът – държавен, а до него има 20 дка частна земя, за която собствениците не могат да се разберат как да я стопанисват. Освен това, до района няма ток и вода. Изтърбушен трафопост и полуразрушена сграда от бивш ресторант напомнят, че някога тук все пак е имало наченки на туристическа инициатива.

„Без общи усилия и от страна на кмета на населеното място, на общината и държавните институции, няма как да стане”, категоричен е Десислав Йорданов. Според него именно за подобни райони трябва да има облекчения и приоритетно финансиране от страна на държавата.

Със средства от ПУДОС преди време екопътеката е била почистена и ремонтирана. Те обаче са епизодични, а за поддръжката й няма бюджет. От кметството вече три години искали пари за това от общината. През тази година дори била одобрена количествено-стойностна сметка за почистване на екопътеката и пътя за 20 000 лв. Но парите пак не стигнали заради по-належащи общински дейности. „Ще се борим да вземем решение за начина на стопанисване на екопътеката – или с вход за посетители и общината да я поддържа или да се даде на концесия”, казва Десислав Йорданов.

Друга уникална забележителност на Хотница – 176-годишната, вкопана в земята, църква, стои с катинар. Местните казват, че е заключена, защото е опасно да се влиза вътре. „Църквата ни е в много окаяно състояние”, признава и младият кмет. За да я закрепят, печелят два проекта към дирекцията по вероизповеданията - единият за 3000 лв., а другият - за 5000 лв., с които препокриват целия покрив и я измазват. Те обаче не са достатъчни. „В момента сме задействали всички документи за цялостен проект, с архитектурно заснемане, подали сме сигнал и до Комисията по бедствия и аварии. Смятаме да търсим средства и от други места, защото сградата може да рухне всеки момент. А все пак една църква е културата на селото”, смята кметът. В още по-окаяно състояние е постройката до нея, за която казват че е първото килийно училище тук.

Малко е необходимо всички тези забележителности да възкръснат за нов живот, да привличат туристи и да създадат поминък за населението тук. Защото само талантливи и умни хора могат да създадат толкова красота и история. А хората тук са такива. „Хотнишките баби са гордостта на цялата община. Печелили са много медали на редица фолклорни събори. Артисти сме тук в цялото село”, казва с гордост 22-годишната Веселина Пенева. Селото тръгнало именно от една дейна и артистична баба, наречена Хота, която заселила хората тук. И от време оно тук спазват всички празници и почитат традиции, като се започне от Бабин ден, мине се през Трифон зарезан с прословутата трифонова яхния с агнешко, и се стигне до храмовия празник на 5 май, когато се почита отново жена - светицата Елена. Именно на този празник миналата пролет било осветено от дядо Григорий и знамето на селото с герба, изобразяващ хотнишкото злато.

По около 200 туристи на ден посещават Хотница и водопада през лятото. Засега частната туристическа инициатива идва основно от английските семейства, закупили имоти и останали да живеят тук. Те са реновирали и регистрирали засега три къщи, които дават за гости. Нощувката на вечер е 15-20 лв. Все още обаче са малко хората, които са се възползвали от услугите им. „Защото един турист търси не само спане и екопътека, а и хубав ресторант с българска кухня, където може да хапне”, казва кметът. В селото има само две кръчми, които сервират основно пиене и кебапчета. Няма инвестиции, защото туристопотокът е основно през лятото, а през зимата всичко замира. „Трябва средства за реклама”, убеден е кметът. Той обаче е оптимист, че всичко ще си дойде на мястото, когато се намери начина на стопанисване на екопътеката. И когато тя се свърже с археологията, с музейната сбирка в читалището, с църквата „Св. Елена” и намиращият се в нея жертвен камък, с традиционните празници и обичаи в селото.

Сега реално работните места в селото са не повече от 30-ина, все в земеделието. Десет души работят при двама зеленчукопроизводители, а други 18 са заети при двамата по-големи арендатори. „Сигурна работа, която да накара един млад човек да се върне на село няма”, поклаща глава Десислав Йорданов. Около 30 са жителите на Хотница до 30 години. Те работят основно в Горна Оряховица и Велико Търново. Пътуват всеки ден. Първия автобус тръгва от селото в 6,30 ч, а билетът е 1,50 лв. Който желае да живее на село, и това е вариант, казва Десислав. Лично него в селото го задържал бизнесът. През 2002 г. открил хранителен магазин. Баща му е един от двамата големи арендатори. Първоначално останал да му помага. Десислав е завършил Техникум по машиностроене, а след това и сержантско училище. През 2002 г. напуска армията и започва да работи в земеделието и търговията. „Работата ми е в Хотница и затова съм останал”, казва младият мъж.

Разбрал е, че липсата на разнообразни забавления гони младите от село. Затова е решил да им помогне да си направят стадион на селската поляна. Спонсор направил две врати за футбол. Остава да закупят и кош за баскетбол, и мрежа за волейбол. „Няма да го правим по стандарти, а ще бъде спортна база за прекарване на свободното време на младежите”, казва Десислав. Ще търсят средства по програмата за местни инициативи към община Велико Търново, която финансира малки проекти с 3 до 5 хиляди лв. Две години наред селото кандидатствало за обновяване на читалището. Към фондация „Лале” пък кандидатствали за младежки клуб, но не били одобрени. „Ще търсим възможности от друго място, но трябва да направим информационен център с младежки клуб, с игри и компютри с интернет. Да се събират младите там, а не по кръчмите и заведенията”, смята кметът. В селото няма училище, а децата до 8 клас учат в Самоводене. По-големите пътуват до Горна Оряховица и Велико Търново.

Както в повечето села с масов интерес от страна на англичани, и тук доста от къщите, закупени преди години от чужденците, сега стоят празни. „Като се нормализират цените, може млади хора от Търново да дойдат да живеят тук”, надява се Десислав Йорданов. Сега стегнатите и добре направени от англичаните къщи вървят по около 35 000. За някои обаче искали и по 50 000 евро.

Веселина Пенева е един от младите хора, които са имали късмета да намерят работа в Хотница. 22-годишното момиче е секретар в кметството. Завършила е икономика на туризма в Земеделския колеж във Велико Търново. Работила известно време в големия град, но парите които получавала не й стигали нито за път, нито за храна там. Връща се в родната си къща в Хотница и къде, къде... започва работа в селската кръчма. Един ден обаче получава предложение за работа от кмета. „Попита ме дали искам да работя в кметството, като секретар. Позамислих се, защото работата е много отговорна”, признава Веселина. Но вече две години, откакто е в кметството, е спокойна, защото вижда, че се справя добре. „Бих живяла на село, което и да е, но моето ми е любимо”, казва момичето. Смята, че ще остане в Хотница дори, когато създаде семейство. „Градът не ме привлича изобщо. За шопинг – да, но за нищо друго”, убедена е тя. Обича да спортува. Въпреки че нямат специализирано игрище, ходи да бяга и рита топка на поляната. Лятото има повече младежи, по-весело е, казва момичето.

„Създадох екип от грамотни млади хора, които доказаха, че сме добри стопани. Дори общите работници, които чистят водопада, са млади”, гордее се Десислав Йорданов. За 4-те години, откакто кметува, казва, че са се променили доста неща. За първи път от 20 години насам, заработил шадравана в центъра на селото, площадът бил реновиран, в парка вече има място са отдих, а в центъра - видеонаблюдение. „Когато влязох в кметството, имаше само една счупена пишеща машина, която нямаше буква „о”, а вместо нея пишеха „а” и с лед това изтриваха ченгелчето от текстовете”, спомня си Десислав за първите си работни дни в селската администрация. Сега тук има компютър, принтер, копирна машина. „Показахме, че административното обслужване в Хотница може да бъде на ниво”, казва Десислав. За един от най-големите си успехи обаче счита, прокарването на 800 м водопровод до гробището, почистването на речното корито, ремонтирането на читалището – това, което обещал на хората преди да го изберат за кмет.

„Не трябва да се забравят малките населени места. Инвеститорите трябва да погледнат и към тях – дали за развитие на биоземеделието, преработващата промишленост... Но затова трябва да има облекчения, както навремето държавата е субсидирала земеделците в райони, като нашия. Трябва да става по-улеснено и кандидатстването по земеделските програми”, смята Десислав Йорданов. Той е достатъчно амбициран да покаже, освен че младите могат да работят, те могат и да преодоляват по-лесно всякакви трудности. „Мислим да спрем обезлюдяването на Хотница”, казва с оптимизъм младият мъж.

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

“Нещо друго” (изложба на обложки на грамофонни плочи)

2011-11-10T09:13:00.003+02:00

Когато през 1938 на 23 годишния Алекс Стейнуейс му хрумва да използва обложката на грамофонната плоча за носител на графично послание, плочите са се продавали в джоб от кафяв картон. Идеята му да се сложи нещо визуално, което да изкушава купувача, се оказва революционна и поставя началото на самостоятелно направление в изобразителното изкуство – оформлението на обложките на албумите – днес неотделима част от продукта, който обслужва.

Нововъведението на Колумбия (Стейнуейс работи за тази компания до 50-те години на ХХ в) бързо е оценено от всички други издатели, и скоро в конкуренцията за вниманието на публиката се включват всички компании, всяка с повече или по-малко оригиналния почерк на своите художници. Средата на века е времето, в което името на компанията се асоциира с определен набор от артисти и повече или по-малко - с определено звучене и стил, както и с определен външен вид на плочите.

Периодът на представените в изложбата обложки покрива приблизително първото десетилетие, в което дългосвирещият 12-инчов формат започва да доминира на пазара на плочи. Това са и златните години на американския джаз - звукозаписът се осъществява по съвременни, валидни и днес, стандарти, стилът е развил почти всички свои форми и все още може да се каже, че олицетворява едновременно популярната музика и музикалния авангард на САЩ.

Изложени са повече от 40 образци на повече от 10 дизайнери, сред които Рийд Майлз, Дейвид Стоун Мартин, Нийл Фуджита, Анди Уорхол. Посетителите на изложбата ще имат възможност да слушат грамофонни плочи на система, предоставена от Киров Хай Енд, както и да прослушат музиката от всеки експонат чрез своите смартфони.

Изложбата може да бъде видяна от 10 до 22 ноември 2011 г., в Арт център “Фотосинтезис” на бул. В. Левски 57, ет. 2. Организатори Фотосинтезис и Дюкян Меломан.

ЕТНОГРАФСКИ ФИЛМИ В МУЗЕЯ

2011-10-30T22:41:00.007+02:00

На 5 ноември (събота) 2011 г. Националният етнографски музей обявява Ден на отворените врати, като част от празничните Дни на Миладиновци 2011. В програмата, освен целодневните прожекции на етнографски филми, са предвидени да има ателиета по грънчарство, везба и дантела, разказване на народни приказки и легенди, фолклорни детски игри, снимки в народни носии и др.

ФИЛМОВАТА ПРОГРАМА
11.00 ч. Карнавалът – крал на Европа / 70 мин. / аудио: българско, италианско, хърватско, македонско, френско; субтитри: английски
„Карнавалът – крал на Европа” е изследователски проект на Museo degli Usi e Costumi della Gente Trentina (Тренто, Италия), Националния етнографски музей – София, Музей на Македония – Скопие, Етнгорафски музей – Загреб, Музей на цивилизациите – Марсилия, включващ теренно проучване, заснемане на документални филми, създаване на пътуваща изложба, както и организиране на международни конференции и семинари. Този филм представя важни прилики и специфични аспекти на карнавалите (маскарадните игри) свързани с плодородието през зимния календарен цикъл в различни области на Европа – Балканите, Апенините и Иберия.

12.20 ч. Гайдите на Родопа планина / Веселка Тончева / 27 мин. / аудио: българско
Филмът представя каба гайдата като специфичен вариант на този инструмент у нас, позната с плътния си нисък звук, огласяла склоновете на Родопа планина. „Герои” на филма са майсторът на гайди Димитър Блятков от с. Павелско и гайдарите Димитър Панчев от с. Павелско и Димитър Сиваков – Чойката от с. Хвойна. Потомственият майстор от Чепеларско и до днес спазва традиционната технология за изработване на родопските гайди, в чиято работилница ще надникнем, а свирачите, макар и поели различни пътища за обучение, обхващат фолклорните модели на усвояване на инструменталното майсторство в групата към читалището в с. Павелско, възникнала още в началото на 50-те години на ХХ век.

13.00 ч. Къната / Веселка Тончева / 27 мин. / аудио: българско
Филмът представя къната и къносването в традиционната култура на турци, цигани и българи мюсюлмани в България, но с опит за по-широк културологичен поглед към тази традиция – например рисуването с къна в Индия и връзките, които биха могли да се открият между културите. “Фолклорната” страна на темата е илюстрирана с къносването на ръцете на булката при помаците от Тетевенско, както и демонстрация на къносване при софийски роми от кв. Факултето (което е действащ ритуал в тази общност и днес). В интервюто с етнолога доц. д-р. М. Карамихова се изяснява ритуалният характер на действието, неговият смисъл и символика у нас, като се проследяват историческите му корени и териториално разпространение. Съвременният поглед към рисуването с къната ни отвежда в Студио за татуировки, където ще видим какво рисуват хората по телата си днес и какви са били татуировките в миналото.

13.40 ч. Просфорите на Атон / Христо Мишков / 40 мин. / аудио: българско
Филмът представя изработването на просфори в Светогорските манастири Симонопетра, Хилендар и Зограф и в една от килиите към Великата лавра „Свети Атанасий”. Продукцията “Просфорите и Атон” е направена по повод едноименната изложба на Националния етнографски музей от преди години.

14.30 ч. Край Дунава / Веселка Тончева / 28 мин. / аудио: българско
Филмът представя един интересен проект, осъществен от фондация ЕкоОбщност - “Крайдунавски традиции”, чиято идея е да съчетае възможностите за екотуризъм със запознаване с фолклора и традиционната култура по поречието на р. Дунав. Участието на крайдунавските селища в този проект има и състезателен характер. Сред отличените особено се откроява с. Долни Вадин, Оряховско – село, със самобитен словесен, музикален, танцов фолклор и съхранена обредност, село, в което се плетат мрежи и се готви рибена саламура, а реката е част от всекидневието на хората. Именно традиционната култура на с. Долни Вадин е център на филма. Представени са фолклорни вярвания, в които реката е важна част; обредни практики и ритуали, в които реката участва; приказки, песни и разкази, в които присъства реката; традиционни „крайречни” занаяти и поминък.

15.10 ч. Средо зиме, по Коледа / Веселка Тончева / 27 мин. / аудио: българско
Филмът представя коледари и коледуване от с. Телиш, Плевенско – обредът в неговия регионален вариант, изпълнения на съхранения песенен репертоар от автентични коледарски песни и разкази за смисъла на обреда според по-възрастните носители на традицията, но и според по-младите участници в него. Във филма присъства и благословията и благославянето, което е ключово в обреда – изричането на коледарска благословия (обикновено от станеника – водач на групата), песните, с които се благославя всеки дом (песни за стопаните, за момче, момиче, животните, градината и т.н.), смисълът на обреда като благославящ идващата новата година и осигуряващ здраве, берекет, благоденствие.

15.50 ч. Писаната булка / Веселка Тончева / 30 мин. / аудио: българско

Филмът представя традиционната култура на една конфесионална общност – българите мюсюлмани от Тетевенско (селата Галата, Глогово, Градешница, Бабинци и част от Кирчево). Представено е селото Галата като едно от най-големите и “живи” села на общността. Филмът запознава с обредната система на това население, белязана от религиозната му принадлежност , както и с т.нар. “писане” на булката – украсяването на лицето по специфичен начин, превърнало се в емблема на общността.

16.30 ч. Празниците и делниците на българина / 15 мин.
Презентация с непоказвани фотографии от началото на миналия век от архива на Института за етнология и фолклористика с Eтнографски музей при БАН в съпровод с автентична музика, представена от фолклорна група при Народно читалище „Родопска искра” – гр. Чепеларе.

Входът и участието в ателиетата са безплатни, още за програмата на Деня на отворените врати в блога на ИЕФЕМ

Дни на Миладиновци 2011 се организират от Института за етнология и фолклористика при БАН в партньорство с 30 СОУ "Братя Миладинови", Читалище "Братя Миладинови" - София, и Сдружение за културни инициативи, под патронажа на Министерство на културата и Министерство на образованието, младежта и науката на Р България, с медийното партньорство на БНР, Телевизия СКАТ и МетроМедия. Генерален спонсор Корпоративна търговска банка АД.

8. В града на контрастите плажуват на Бяло море

2011-10-30T19:59:00.010+02:00

В Златоград има висока безработица. Но отворената граница с Гърция дава възможности за развитие

Свилена Велчева, Снимки: авторът

Денят е 15 януари, годината - 2010 г. Премиерите на България и Гърция Бойко Борисов и Георгиос Папандреу прерязват лентата на новия граничен контролно-пропускателен пункт Златоград-Термес на връх Костадин край Златоград.

За година и половина от отварянето на пункта, е дадена възможност 1 млн. души да минат през територията на малкото родопско градче. „Представете си това какво е допринесло за развитието на Златоград и опознаването му като туристическа дестинация. И може би млади хора са се върнали и са останали в родното си място“, заявява вицепремиерът Цветан Цветанов през октомври тази година.

Усетихме от Гърция единствено плажовете на Бяло море, доста по-реалистична е медицинската сестра от Златоград Руска Кехайова. Тя е доволна, защото „много по-добре е на Бяло море, отколкото на Черноморието”. Година преди да „отворят границата”, както наричат тук откриването на граничния пункт, Руска и семейството й били на Черно море. „Предпочитаме вече да ходим на Бяло – по-близо е, сутринта отиваме, прекарваме цял ден на плажа и следобед се прибираме”, казва жената. Най-предприемчивия бизнесмен в региона, познатият на всички тук Александър Митушев, първи се ориентира в новата ситуация. Всяка събота организира транспорт за местните до Гърция, а когато има туристи – и в неделя.

„Събота ходим на пазар в Ксанти. Пазарим си на Ксантийската чершия. Емоция голяма е. Радваме се, че доживяхме това!” щастлива е Руска Кехайова. За всички туристи, останали поне за уикенд в Златоград, им се предлага бонус - плаж и обяд в Гърция само срещу 17 евро. Пчеларите от региона също са сред облагодетелстваните от падането на бариерите пред свободната търговия, защото оказва се, захарта в Гърция е чувствително по-евтина от нашата. Браншът в региона се спасявал от фалит, като купувал суровината за подхранване на пчелните семейства само от южната ни съседка.

Потокът обаче е двустранен. И гърците идвали да пазаруват у нас. „Изкупиха стоката в магазините. Увеличиха ни цените”, казват хората в Златоград, но без съжаление, защото по-добре е „алъш-веришът с комшиите да върви”. Интересът бил насочен към строителните материали, които у нас били доста по-евтини. На няколкостотин метра от табелата „Гърция 4 км”, по главния път се намират борсите за строителни материали и мебели.

Не само търговията, туризмът също дръпнал. „Гръцки туристи има ежедневно, откакто отвориха границата. Градът ни е прекрасен - много чист, с хубави бели, кокетни къщи, особено в Стария град”, ни спира с хвалбите Руска Кехайова и допълва: „Тук в Златоград, като гледаме туристите, ни се струва, че няма криза. Идват за по ден, два, четири… Прекарват много добре”. Когато става дума за работа за младите обаче, хората тук не са толкова въодушевени. „Повече работят извън България и след това се връщат да инвестират средствата, които са спечелили”, лаконични са местните.

За младите в Златоград е трудно, защото има безработица. Повече е развита леката промишленост и услугите”, казва Елза Хаджиева, социален работник в Центъра за социална интеграция и рехабилитация в Златоград.

„Кризата намали обемите на производство на съществуващите предприятия, но те все пак се запазиха. Безработицата се увеличи, а оттам и миграцията. Тя обаче не е определяща за обезлюдяването на града”, смята собственикът на етграфския комплекс в Стария град Александър Митушев. Според него, отварянето на границата е дало възможност да се развият търговията и услугите, и градът върви в положителна посока.

Десет населени места с общо около 12 000 жители влизат в състава на община Златоград. През територията й преминава р. Върбица, която води началото си от вливането на Малка и Голяма река в центъра на Златоград. Тук се намира и едноименния язовир, микроязовира Хасидере, както и геотермалното находище на гореща минерална вода в Ерморечието. С последното са свързани и големите надежди за развитие на балнеологията в града. Засега обаче те остават само в сферата на плановете, а темата става актуална на всеки четири години преди избори.

Градът е известен от близкото минало и с находищата на оловно-цинково руда с високо съдържание на рудата (60% олово и 30% цинк). Днес обаче тази слава е позамряла. „В рудника на 15 км от тук работят за по 200 лв. на месец. Всички бягат навън”, твърди 38-годишният Димитър Буков. Той отдава две стаи под наем в къща за гости и твърди, че работи „каквото падне”. Туризмът в града започнал да се развива след 2001 г., когато Александър Митушев започва обновяването на етнографския музей и реставрацията на няколко стари къщи, които превръща в туристически обекти за настаняване.

Сега в целия град има около 25 къщи за гости с над 250 места. „Но пък го няма вече военният завод, тютюнопреработването...”, въздиша Димитър. Къщата му се намира на една от неасфалтираните улици в Стария град. От прозореца на една от стаите му се разкрива гледка към новострояща се сграда. Само очакълен е и пътят, опасващ Страия град, където още няколко съграждани на Димитър рекламират отдаването на стаи под наем. Отвъд реката до голям строеж на две къщи във вързрожденски стил стърчат три грозно високи соцблока.„Златоград – един различен град”. Така звучи рекламното лого на селището, изписано на една от къщите в Стария град. Прекрачвайки извън архитектурния комплекс обаче, спокойно може да го наречен „град на контрасти”. В две различни епохи живеят дори двата музея в града, намиращи се на метри един от друг. Етнографскиат, който е първият частен музей у нас, и музеят на съобщенията. В единия се намира една от най-богатите и интересни историко-етнографски сбирка у нас. В нея може сам да накараш чановете да да запеят, да докоснеш стана, на който има недотъкана черга и да видиш женския възрожденски костюм, който е успял през 19 век, първо в Златоград да измести местната традиционна носия. Съвсем скоро предстои реконструкция на музея и обогатяване на археологическата му сбирка, разказва уредникът.

На по-малко от 100 метра от Етнографския, се намира друг – Музеят на съобщенията, за който сякаш 10 ноември никога не е настъпвал. Черно-белите фотографии от социалистически юбилейни тържества на пощите и грамоти на незнайни пощенски служители будят единствено съжаление, че си се разделил с двата лева за вход.

Навсякъде в Златоград една част върви напред, а другата е останала някъде далеч в миналото и сякаш никога няма да я догони. Сякаш желанието на част от златоградчани да развиват бизнеса и града си, е много по-голямо от темпа, с който държавната и местната власт могат да им отговорят. Затова на места липсва инфраструктурата, не достатъчно са паркоместата, къщите за гости са ту във възрожденски, ту в модернистичен, тук в соц стил.

Въпреки недостатъците на родната действителност, китното родопско градче има особен чар с който успява да привлече почти без реклама, стотици туристи. Най-голямата навалица е по време на Делювите празници в края на септември, които се провеждат вече 10-та поредна година. Тогава и всичките легални и нелегални места за настаняване в града не са в състояние да подслонят желаещите от всички краища на страната да посетят Златоград. 10 дни преди тържествата в града трудно може да се запази стая за празничните дни. Цените тръгват от 20 лв. на легло и стигат до колкото се спазариш.

Най-голямата атракция е панаира. Възстановката на един пазарен ден в Стария град събра тази година майстори от близо и далече, които предлагаха грънци, мед, баклава, медни звъци, цървули, черги... Имаше дори футуристични роботи, изработени от отпадъчни материали от съседна Гърция. Те обаче не стряскаха нагиздените коне, които дърпаха файтони по централната улица, нито сърбащите блажено въртяно кафе на пясък в най-известното кафене в центъра на Стария град. Кафеджийката Валя Пешева забърква ароматната течност, а съпругът й обикаля чевръсто около масите с тефтер и събира поръчките.

„Две кафета, но въртяни!” провикват се от една от масите. „Всичко е въртяно, г-жа”, отговаря от своя страна келнерът. След малко се появява и самата кафеджийка, носеща поднос с дръжка и четири кафета в бели порцеланови чаши. Преди да го сервира, Валя поклаща подноса наляво и дясно и току го завърти на 360 градуса пред смаяните погледи на клиентите. А чашите не са помръднали. Нито капка не е излязла навън. Майсторлъкът си Валя Пешева научила от стария златоградски кафеджия Кардашлъков.

Кафето на пясък в Златоград струва 2 лева. Толкова излиза и пататникът и клинът. Качамакът и сърмичките са по 2,20 лв., баклавата - 1,70 лв., а родопската мелба – 2,70 лв. За специалитета „Агнешко по Златоградски” ще ви вземат 12,50 лв.

„Съвременните средства за комуникация донякъде ограничиха интереса към традиционното от страна на младите. Ролята на комплекса „Старият град” е именно да събудим и възродим традициите и обичаите, които са в основата на града”, надява се Александър Митушев. Тук са създадени едни от първите читалища в Източните Родопи, в които се съхраняват традициите и до днес. И сега към читалището работят активно два танцови и хорови състави. „Има живот и съхранен бизнес”, казва Митушев.

„Нещата се развиват добре. Вече доста хора знаят за Златоград, докато преди 10-15 години малцина го бяха и чували”, смята Гергана Ботева. 29-годишното момиче прави сувенири от грънци в грънчарската работилница в града. Не е златоградчанка, от Смолян е, но по стечение на обстоятелствата вече 7 години живее и работи тук. Остава в града заради работа си, но заради самия град и хората в него. Въпреки, че е щастлива и доволна от живота си, нарича „сложен” въпроса, с какво се занимават младите хора тук. „С каквото намерят, както навсякъде”, вдига рамене Гергана. За възможностите, които дава туризмът за младите е раздвоена – „идват доста туристи, но не толкова, колкото бихме искали”. А за ролята на държавата и общината младата жена е дипломатична: „Помагат, но не е достатъчно”. „За да остават повече млади хора в Златоград, на първо място трябва да има повече и по-добре заплатени работни места”, категорична е Гергана. Дава за пример себе си: „Тук ми харесва и ако зависи от мен, ще остана още дълго време”. Същото смята и социалният работник Елза Хаджиева: „Милея много за този град. Хората трябва да дойдат в Златоград, защото тук има какво да видят. А който дойде веднъж, след това непременно отново се връща”.

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

“Родопска магия” на Светлана Лазарова в Чешкия център

2011-10-23T01:17:00.003+03:00

На 2 ноември 2011 г. от 18 часа в Лилавия салон на Чешкия център в София ще бъде представена филмовата трилогия на Светлана Лазарова – “Родопска магия”.

Цивилизационно обременен, човекът тръгва по пътищата на Родопите да търси истинските си „дом” и идентичност. Между игрите, реалността и митовете, по следите на античния бог Дионисий, разпалва в себе си божествена искра. Във вечно съревнование с боговете, „натоварен” със самочувствието на „стопанин на планетата”, пожелава да ръководи и „божиите дела”. „Къщичките за душите”, вдъхновени от древна тракийска традиция,се превръщат в търсено убежище и на днешните „живи и забързани души”. Къде е „домът” на човека и по родопските върхове ли се намира? Среща се с родовата памет на местното население и „преминава през огнената стихия” на времето, където изгаря суетата и оцеляват ценностите. Оцелява хармонията. Орфическата вяра - вяра в „безсмъртието” на интелектуалната енергия на човека - придава на търсенето универсален размер. „Домът” е в нас и в сливането ни с природното начало.

„Ако в Родопите срещнеш себе си и се познаеш, това е магия”

“Родопска магия” е с участието на: Пламен Сираков, Зорина Милковска, Лидия Гълъбова, Асен Караилиев, Валерия Фол, Николай Овчаров, Илия Недин, Георги Мишев и др. Сценарий и режисура: Светлана Лазарова; оператор: Мирослав Коусал; музика: Теодосий Спасов. Копродукция на Чешката Обществена Телевизия и филмова продукция Голден Арчер Продакшанс. В сътрудничество с Българска Национална Телевизия. Спонсорско участие – ЧЕЗ България

Времетраене: 76 мин., вход свободен

Още за филма в интрвюто на авторката, информация и изображение: ЧЦ

7. Заплата от 400 лв. е лукс в Котел

2011-10-17T21:05:00.000+03:00

Населението на града намаля ударно от началото на кризата, дори фолклорното училище има проблем с приема

Диян Иванов, снимки: авторът

Котел е от селищата, които обезлюдяха ударно от старта на кризата. Населението в момента е 6 000, като спадът спрямо 2008 г. е 300 души. Това са 5%, с които Котел държи първо място по намаляване на жителите сред градовете до 10 000 души. Логично е да се предположи, че демографските проблеми касаят най-вече младите хора.

Пътуваме натам, за да установим причините. Дали има нещо специфично в Котел, което стимулира топенето на населението. Най-напред проверяваме данните, с които разполага общинската управа. Те показват, че обезлюдяването не се дължи на ниска раждаемост и висока смъртност. Естественият прираст дори е положителен в различните години. Намаляването на населението се дължи основно на изселване, т.е. просто хората си заминават.

Първото впечатление е, че доминиращият етнос в града е ромският. Според данните на НСИ в цялата община ромите са 30%, но живущи твърдят, че в самия град надвишават 50%. Тези проценти обясняват и миграцията – ромите са мобилна група, която често се мести из различните селища. Търси препитание и в чужбина. Нормално, когато ромите са съществен дял от цялото население, и мигрират, то да намалява с високи темпове. Българите също напускат града.

Младите хора в Котел описват идентични обществени и житейски проблеми – липса на работни места, на заведения за забавления и социални услуги, ужасна инфраструктура. Дори туризмът не осигурява поминък, тъй като предпочитани дестинации са съседните села Жеравна и Медвен. Организираните туристически групи рядко нощуват в града, най-често посещават музеите в рамките на ден. Така огромното културно-историческо наследство на Котел остава неоползотворено.

Подобно и на други селища младите хора не схващат кризата като първопричинител на всички беди. Считат проблемите за стари. Кризата се възприема като удобно извинение, зад което управниците скриват безсилието си. А перспективите са свързани с напускане на града.

Друга характерна особеност е, че почти всички анкетирани от нас младежи желаеха да запазят някаква форма на анонимност. Не искаха да бъдат снимани, мъчеха се да спестят пълните си имена. Част от тях работеха в общински или държавни институции и предприятия, което обяснява предпазливостта им – управниците им се явяват работодател.
38-годишен мъж, заемащ сравнително престижна държавна служба, заяви, че работи срещу 350 лв. месечна заплата. Родителите му поемат част от разходите за ток, вода и отопление. „Роден съм тук, завърших висше образование и се върнах”, обясни той. Не вижда решение за преодоляване на упадъка на града.

Котел влезе в кризата със заетост, 56% от която бе разпределена в обществения сектор, а 44% в частния. Това съотношение се запазва приблизително и до днес. Което пък означава, че държавата и общината са основният работодател. В условията на свити бюджети това означава ниски заплати. 400 -450 лв. възнаграждение се считат за лукс в града.

24-годишната Цветанка Христова следва задочно в София и работи като продавачка в магазин. Твърди, че ще замине от Котел веднага след като се дипломира. Не е усетила някаква специална грижа на общината или правителството към младежите. Казва, че големият проблем е липсата на работа.

29-годишният Иван с единият крак е в Котел, с другият в София. Връща се в родният град всеки уикенд, в момента се мъчи да развива собствен бизнес в столицата, по собствените му думи изживява „преходен” период. „Преди кризата бе трудно, сега също. Може би разликата е, че преди две-три години имаше повече надежда за успешен бизнес. Сега чакаме кризата да свърши, но не знаем дали проблемите ще намалеят”, твърди Иван. Казва, че бизнесът му е свързан с търговията и през ум не му е минавало да го развива в Котел.

19-годишният Цветомир е от ромски произход. Твърди, че живее в околните села, но целият ден прекарва в Котел. Просто стои и убива времето заедно със свои връстници. „Няма работа, политиците само обещават, пари няма”, оплаква се младежът. Препитанието на ромите е свързано основно с дърводобив, бране на гъби и търговия по пазарите.
Гордост на Котел е Националното училище за фолклорни изкуства „Филип Кутев”. Две млади жени, които не пожелаха да си кажат имената (споменаха само годините – 20 и 24), казаха, че са възпитанички на школото, но стоят без работа. Все още живеят в Котел, но ще го напуснат веднага след като си намерят работа в Сливен, София или Варна. Не се надяват да се занимават с танцова или певческа дейност.

Жители на Котел разказаха, че училище „Филип Кутев” последните години изпитва трудности с приема. Паралелките едва се запълват. От една страна това е свързано с кризата - подобни училища разчитат на деца от цялата страна, но родителите в момента нямат пари да ги издържат далеч от дома. От друга страна е свързано и със свръх предлагане на кадри. „Каква социална потребност решава това училище? Има ли състави, танцувални и музикални групи? Кръчмите са много, певци за тях ли произвежда училището?”, попита жителка на Котел на средна възраст. Тя поясни, че като млада се е занимавала с обществена дейност, но е разочарована от живота и нравите в града и България. „Сега на младите се казва, че в тях е бъдещето. И на нас казваха същото, но ни излъгаха”, твърди жената.

36-годишният Тихомир Петров е от Котел, на работи като шофьор извън града. Твърди, че не е усетил някаква антикризисна политика към младите. Смята, че кризата ще отмине бавно, но и не очаква политиците да сторят нещо положително. Казва, че в краен случай би напуснал града, но засега не се налага, тъй като изкарва нелоши пари. Оплаква се, че болните ходят да се лекуват в Сливен, където обаче медицинското обслужване не било на висота.

Логично на този мрачен фон идват и данните за безработицата. В началните месеци на кризата тя бе около 12%, с 3-4% по-висока от средната за област Сливен. През юни 2010 г. и февруари 2011 г. нарастна до 18%. Успоредно с това средствата за осигуряване на заетост намаляват.

В средата на кризата управата на Котел актуализира общинския план за развитие. Основните му цели са икономически растеж, качество на живот, опазване на природното и културно наследство. Както и в други населени места, бяха записани прекрасни мерки за подобряване на жизнената и социална среда – стимулиране на зетостта, подобряване на инфраструктурата, здравни и образователни услуги, ниски данъци за фирмите и т.н. Засега младите не усещат резултат от подобни действия. Добрата новина е, че планът за развитие е с хоризонт 2013 г., т.е има още две години за изпълнението му. Лошата е, че може и да не се изпълни.

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

Дни на Миладиновци 2011

2011-10-14T23:56:00.002+03:00

През настоящата година се навършват 150 години от издаването на сборника „Български народни песни” на Братя Миладинови, поставил началото на събирачеството в българската фолклористика и задал насоки за поколения възрожденци.

По този повод и в чест на делото на Миладиновци Институтът за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН организира от 1 до 5 ноември 2011 г. Дни на Миладиновци.

Разнообразната програма включва Изложба за делото на Миладиновци (откриване на 1 ноември), Национален конкурс-надпяване, посветен на 150-годишнината от издаването на „Български народни песни” (2-3 ноември), Кръгла маса „Делото на братя Миладинови и българската култура” (4 ноември), Ден на отворени врати на Националния етнографски музей (ИЕФЕМ-БАН) (5 ноември), Национален конкурс за рисунка на тема „Светът на българина в песните на Братя Миладинови” и Национален конкурс за есе на тема „За да се знае кои сме и за да ни има (Делото на Братя Миладинови от погледа на съвременника)” (1 ноември – 10 декември).

В Деня на отворените врати са предвидени още прожекции на етнографски филми, детски уъркшопи, демонстрации на занаяти, изпълнение на фолклорни песни и танци др.

Дните на Миладиновци се провеждат под егидата на Министерство на културата и Министерство на образованието, младежта и науката на Република България, с медийната подкрепа на БНТ и БНР. Съорганизатори са Сдружение за културни инициативи, 30 СОУ „Братя Миладинови” и Читалище „Братя Миладинови” – София.

Пълната програма за събитието може да намерите в сайта на ИЕФЕМ-БАН, където са публикувани и условията за конкурсите.

Един път, една култура, едни съседи

2011-10-13T09:21:00.002+03:00

Фабрика за приказки

2011-10-13T08:55:00.003+03:00

Възможно ли е наистина да съществува фабрика за приказки? Магическо пространство, което се появява, и седмица след това изчезва... Внезапно оживяла сграда, в която властва неочакваното, където всичко може да се случи ...

… Зад вълшебната врата, светът отвън постепенно започва да се стопява, а ти се превръщаш в героя, който сам преминава пътя в тайнствения Лабиринт от внезапни срещи, изненадващи усещания и далечни спомени ...

Най-новото издание на театъра на сетивния “Лабиринт” ни повежда на вълнуващо пътешествие далеч отвъд баналния, разомагьосан свят на ежедневието. Оставете фантазията, детската невинност и интуицията да създадат вашата лична приказка.

Това е необичаен вид интерактивен пърформанс, през който публиката преминава един по един по тъмен път - лабиринт, където се ориентира по миризми, звуци, докосвания. Вътре Лабиринтът е населен с приказни същества, с които посетителите си взаимодействат в творчески процес.

Театъра на сетивния Лабиринт се прави за седма година в България (по един на година), а произходът му се корени далеч в древността и в културата на южноамериканските индианци.

Преминаването през Лабиринта “Фабрика за приказки” ще става всяка вечер между 19 и 25 Октомври 2011. Виж повече за предните издания на Арт Лабораторията, за лабиринта в София къде и как виж тук

6. Република без име

2011-10-11T21:23:00.001+03:00

Хората в Странджа живеят в постоянно очакване: автобуси, поминък, а от зимата - и обещаните компенсации за шапа

Диян Божидаров, снимки: авторът

Някъде в началото на 80-те години на миналия век правителството на социалистическа България се заема с мащабна задача. Тя е чрез административни и икономически стимули да засели хора в пустеещия район на Странджа-Сакар. Кампанията е наречена "Република на младостта". Тръгваме, за да видим как живеят младите там. Ако са останали. И то във време на остра криза.

Очакванията ни, че хората ще се оплакват масово от затворени фирми и безработица в последните 2-3 години, не се сбъдват. "Кризата е постоянна", казват те. Но това не е вайкане, а просто описване на състояние. Както ще стане ясно по-долу, в този безнадежден край също има надежда.

В гънките на Странджа влизаме от град Средец. Това е бившето Грудово, което навява хладни тръпки на мъжката част от България - защото са карали казарма там или са треперели да не ги мобилизират. Старите поделения днес са грозна гледка - изтърбушени, "оглозгани", но и средище на алъш-вериш. Цигани рушат, мъкнат тухли, плочки, продават ги малко след поделенията.

Огромната строга табела "Гранична зона" на входа на Средец стърчи като военен паметник за съжителството ни с Турция навремето. До границата има около 25 километра, придвижването на хората в този голям район е ставало чрез проверки на няколко контролни пункта, изискване за пътни листове и т.н. От зимата тази зона пак е гранична, със строг транзитен контрол. За да стане ясно защо, почваме разказа най от юг.

Село Горно Ябълково е до самата граница. Кльонът е на близкия баир, телената ограда е оцеляла през годините. Шапът обаче е успял да се промуши. В съседното Долно Ябълково властите са убили животни. Търговията с месо е забранена, проверява се всеки камион.

45-годишният фермер Николай Иванов е най-младият човек в Горно Ябълково. Гледа крави, овце, арендува към 1200 декара земя, част от които пасища. Тези мащаби не кореспондират със скромната му селска къща. Със съпругата си едва успяват да плащат квартирите на децата, които учат в градовете. Нямат скъпи автомобили, парите отиват за кредити, трактор (по проект), животни и инвентар.

В Горно Ябълково живеят около 30 души, през 1990 г. са били 120. Николай разказва, че дори местни хора, които са взели пари от държавата, за да останат в "републиката на младостта", са се изселили. А неговото оставане е прозаично: ражда се първото дете, за да му набавят мляко, купуват крава. Други млади семейства решават проблема с млякото като се преместват в Средец, Бургас или Сливен. Но след първата крава Николай Иванов и съпругата поемат по пътя на фермерството. Той има и още един мотив - веднага след 1990 г. се кандидатира за кмет. Управлява 13 години, след което кметовете стават назначаеми.

В добитъка на Николай не е открит шап. Но тъй като болестта върлува в района, наложена е забрана за продажба на месо, животни, покупката им. В първите два месеца от плъзването на заразата са унищожени 10 тона мляко на фермера. Ветеринарите описват, правят протоколи. Обещани са компенсации по около 60 стотинки на литър, т.е. към 6000 лв. Обезщетението го няма и до днес. Николай разчита на тези пари, тъй като след Нова година, за да продават мляко, фермерите трябва да са първа категория. Нужни са инвестиции.

На хората е казано, че ще бъдат обезщетени и заради изхранването. Животните са били държани затворени, трябва да бъде компенсиран фуражът, и то на глава добитък. Но се оказва, че средствата ще бъдат платени по инструмента "Де минимис". Неговият таван е 14 700 лв., не зависи от броя на животните. Николай Иванов е трябвало да получи 27 000 лв. за всичките животни.

Третият проблем е свързан с изкупуването на млякото. След шапа от целия район го изкупува една мандра, която налага монополна цена от 50 стотинки. Средната за страната е 60 стотинки. "Нямаме интернет, не можем да проверим докога ще е карантината", казва фермерът. Много пъти през годините му е минавало през ум да остави всичко, но няма как - влагал е труд, надежди, пари. Децата му всяка събота и неделя са при него, но не е сигурен дали иска да се занимават със селско стопанство.

От Горно Ябълково ни изпращат екипи на енергото, които се мъчат да свалят жиците от къща (рядко се посещавала, следователно няма смисъл от ток). Във Факия млада жена ни маха на автостоп. Оказва се учителка, която преподава на деца със специфични потребности. Сутрин хваща автобус от Средец, но часовете й свършват на обяд, автобус тогава няма.

Историята на Николай Иванов е повторена и в Драчево. Селото е до Средец, в равнината, състои се от невижданите за региона 500 души. Поради това е своеобразен пример за "разцвет и устойчиво развитие". Тамошният фермер Михаил Михайлов е получил по 60 лв. за крава и 10 лв. за овца заради карантината. Но щетата само за кравите е 100 лв. на глава. Михайлов не се оплаква, но и той не е сигурен дали иска децата му да бъдат фермери. Вижда като огромен проблем за България уедряването на земята, което лишило от поминък много хора и спомогнало за упадъка на селищата.

38-годишната кметица на Драчево Йона Чобанова също е от младите хора. Или поне от българския етнос, защото младите в селото са предимно роми. Твърди, че мъжете в ромските семейства все някак работят, макар близките цехове за пластмаси да са затворили в кризата. Циганките пък разчитат на социални помощи. "Зимата настава страшно, хората идват и се молят за парче хляб", казва Чобанова. Оплаква се, че малките селища нямат собствен бюджет. Преди кризата е имало повече пари за благоустрояване, сега средствата са кът.

Чобанова много иска дъщеря й Пролетина да остане свързана с Драчево. Младото момиче учи в Бургас, абитуриентка е тази година. Желае да следва архитектура, но задочно, за да може да работи. Като всеки млад човек, Пролетина се радва, че в Драчево има кафенета.

30-годишният Стефан Пенов стопанисва земя между Драчево и Средец. Отглежда биозеленчуци и продава семената им в Германия. Малко след казармата заминава за Бавария да работи по социален проект. Интегрира се там, жени се за французойката Мари, получава добри пари, има си всичко. Но се връща. С Мари гледат двете си деца в този затънтен край на България и са като сбъднат блян за безименната днес "република на младостта".

"Прибрахме се, защото тук имаме по-голяма перспектива. Искаме да направим нещо, а не да влезем в релсите на сивото ежедневие. Тук си в къщи, никога няма да останеш без покрив, няма да ти липсват елементарните неща. За мен винаги е било важно да осигуря елементарните неща", казва Стефан. Не планира да става голям земеделец, а разглежда работата по стопанството като философия и начин на живот. Като средство не за бърза печалба, а за постигане на радост, дом, хармония, хубав и смислен живот. Казва, че в България има много митове, а единият е, че обикновеният германец живее добре. Стефан също среща безброй административни и икономически трудности, но счита, че хората трябва да спрат да се оплакват и да започнат да "случват нещата".

Мари е по-скептична. Смята, че в България всички са навъсени, социалните услуги са кът. Стефан казва, че България е много красива, тя му опонира, че и във Франция може да го заведе на безброй красиви места.

Родителите на Мари също са фермери. Живеят в Нормандия и са постигнали успех след 30 години упорита работа. Може би това е нужно на всички - работа и време. Това поне е оптимистичната теория.

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

5. Чушките смениха тютюна в търсене на препитание в Кирковско

2011-10-05T21:34:00.000+03:00

Младите остават на село, единствено ако си намерят работа

Свилена Велчева, Снимки: авторът

Пет-шест крави се разхождат покрай колите по главния път Кърджали – Златоград. Едната се движи по бялата лента по средата на платното и само леко кривва вляво или вдясно, когато минава автомобил. Пастир не се вижда, но затова пък от гората излиза малка съсухрена женица, натоварена със сноп дърва на гърба. От двете страни на пътя има малки зеленчукови градини. Едър мъж прехвърля червени чушки в чувал. До тях стоят празни, поставени хоризонтално дървени прътове, ползвани до скоро като сушилни за тютюн.

Непосредствено преди табелата „Бенковски” на пътя от Златоград има отбивка и друга табела „Тюркян чешма”. Тя води към центъра на съседното село Китка. И не е археологическа забележителност, нито водата, която тече от нея е целебна. В оградения зелен парк, постлана с камък пътечка води до бяла висока чешма с широко корито и надпис на турски език. „Тук на 26.12.1984 г. милиционери и войници на комунистическия режим откриха огън срещу турците, защитаващи своите имена и националната си принадлежност.” По-нататък са записани имената на загиналите, сред които е и това на 7-месечната Тюркян. Водата от чешмата е жълтеникава. Навярно защото не е пускана от години и тръбите са я пропили с ръжда.

„Имаме българомохамедани, имаме турци, имаме и роми, но заедно си пием кафето, заедно работим... Само като дойдат избори се чувства някакво разделение, и то изкуствено създадено отгоре. Ние тук сме си много добре”, казва Севдалина Невянова. Тя е касиер-счетоводител в осигурителната каса на Бенковски. Не е родом оттук, но е свързана завинаги с китното родопско селце, защото се е омъжила в него. „Семейството ми е тук, децата ми израстнаха тук. Тук е моят дом, добре си живеем, макар че населението е смесено”, казва Севдалина.

Около 3800 са жителите на Бенковски по постоянен адрес. През 80-те години на миналия век са били двойно повече. До 1987 г. Бенковски е община в обхвата, на която има 18 000 души население. Сега селото административно е към община Кирково. Основната причина за обезлюдяването в района е заминаването за Турция на голяма част от население, изповядващо исляма, след смяната на имената от предишния режим. Севдалина обаче вярва, че рано или късно една част ще се завърне. „Много им харесва тук, защото природата е прекрасна, нямаме замърсители, въздухът е чист, спокойствие...”, изрежда жената.

Имаме много млади хора, които са все още тук додява кметът на Бенковски Исмет Халил. Както навсякъде обаче, така и тук проблем се оказва липсата на работа за тях. Според икономическия профил на община Кирково, 62,6% от населението е заето в селското стопанство, а 36,22 на сто - в индустрията. Потенциалът за развитието на икономиката е видян именно в селското стопанство при доминиране на хранително-вкусовата промишленост. „Необходимо е насърчаване развитието на клъстери и бизнес мрежи”, се посочва в сайта на общината. В Бенковски обаче малцина са чували що е това клъстър и как влиза в употреба. „За жалост и хората тук не са узрели да се обединяват в сдружения, както в съседна Гърция, и да получават от европейски субсидии. На държавно ниво трябва да се помисли за земеделието в този район”, убедена е Севдалина Невянова.

До миналата година основният поминък в Бенковски бил тютюна. „Доста хора бяха заети в тютюнопроизводството, но изкупната цена падна, намаляха и премиите от държавата. Затова тази година поне 30-40% не засяха тютюн. Започнаха да се занимават със зеленчукопроизводство”, разказва кметът.

„Селското стопанство наистина е ходене по мъките, добавя Севдалина. „Европейските директиви са такива, че тютюнопроизводството не трябва да го има на територията на ЕС, тенденциите са за ликвидиране на този отрасъл. За жалост в нашия район почвите са много бедни и тютюнът е една от културите, които виреят най-добре. Много се говореше за промени в селсокото стопанство, но няма ясна политика за този регион. Хората в момента се лутат. Преминаха на зеленчукопроизводство, за което няма пазар”.

Очакват държавата да им помогне, дори то да е само при планирането. „Колкото и смешно да звучи, но да кажат – ето тук, ще садите пипер, ще ви помогнем да си направите едно сдружение. И безработните в нашия район да знаят, че ще могат да си изкарват прехраната с пипер.

Защото тютюнът си отива. И да не е пипер, нещо друго да е, но да дойдат специалисти и да кажат какво”, нарежда жената. Според нея, а и не само, България е изкуствено изградена на времето като промишлена страна. „Тя е селско стопанство и туризъм. На това трябва да наблегнем и в района”, смята Севдалина Невянова.

Единствената промишленост в района е леката. Около 140 души работят в двата шивашки цеха на територията на селището. Останалите въртят търговия, която тук е развита заради шопинг туровете на гърците, както и животновъдство. „Лека-полека държавата започна да дава субсидии, но все още голяма част не могат да получат. Има много процедури, които трябва да преминат. Достапът трябва да е по-улеснен, да няма административни пречки, за да имат хората повече желание да работят в сферата на селското стопанство”, смята Исмет Халил.

До преди кризата много хора от селото се препитавали в София. „Но и там намаля работата и тръгнаха по чужбина - работят по 2-3 месеца, връщат се, стоят тук един месец и пак заминават”, казва кметът на селото. Най-предпочитано място за работа зад граница остава Гърция, най-вече заради късите разстояния. Там се намирало място за нашите основно в селското стопанство. А гърците пък идвали в Бенковски да пазаруват. При общата стагнация, и в строителството, и в търговията в страната, впечатление правят започнатите градежи в селото. Строят се магазини.

Връзките в Гърция излизат вече извън сферата само на икономиката. Има предложение от кмета на Кирково Шукран Ибрис, в гимназията на селото ще се изучава гръцки език. „Това е много хубаво и практично, защото като влезем в Шенген, ще се отварят границите. Младите, които знаят гръцки, може да работят там през деня и вечер да се прибират. Така езиковата бариера няма да съществува”, разсъждава на глас Севдалина Невянова, чийто син Васил също се е записал на гръцки език.

Селското училище СОУ „Никола Й. Вапцаров” не може да се оплаче от липса на ученици. Тази година са близо 600 деца, от които цели три паралелки първи клас. Толкова много първолаци школото скоро не е посрещало. Това е единствената гимназия в района и в нея се обучават деца и от съседните села. Според кмета, селото може да се похвали с положителен естествен прираст.

Думите му се потвърждават и от 26-годишната Вероника, според която от доста време тук не е имало толкова майки с колички по улиците. Другата причина е в ромското население. „Те наваксват и с децата, и със социалните помощи, вързани за врата на държавата”, казва Севдалина.

Когато има младежи в едно населено място, най-голямата гордост е футболния отбор, а Бенковски си има такъв. „Спортът се развива. В момента се строи и спортна площадка. Има и интерес от младите да тренират, но средствата не ни стигат. Община Кирково с каквото може, помага, но не са достатъчни парите от общината”, казва кметът.

Стадионът е една от гордостите на селото. „Колкото можем, го поддържаме. Младите са заинтересовани и много помагат. Дават средства и някои от фирмите, но на тях не винаги може да се разчита, особено сега, в кризата”, казва Исмет Халил. Въпреки че не използват термини като „концесия”, хората тук мечтаят да дойде голям инвеститор, който да стопанисва стадиона и да го развие, заедно с местния отбор. Колкото и да се грижат за него, той остава като дрипавото сираче на фона на излъскания нов площад до него.

Е, за такова ларго може само да сънуват дори някои от големите градове на България – с шадравани, статуи, градинки, ново осветление и настилка, с прекрасна гледка към гористите хълмове на Родопите. Реконструкцията е финансирана с 1,2 млн. лв. по Програмата за развитие на селските райони. Изпълнена предсрочно. Другият европроект, който трябва да бъде завършен до края на годината е многофункционалното спортно игрище до училището.

За излезлите от училищната скамейка обаче най-важното остава да си намерят работа, която да им осигурява възможност да се развиват, да се забавляват и да осигуряват в бъдеще семейство. 26-годишната Вероника е останала в Бенковски, само защото е намерила работа по специалността си.

„Това не се случва често в нашия край. Ако ида в града ще ми е по-трудно, там първо ще ми искат стаж, квалификации”, казва момичето, което е отчетник в осигурителната каса. Според нея, именно добре заплатената работа ще задържи младите в селото. „За жените се намира малко или много, но за мъжете е по-трудно. Като заминат в градовете или в чужбина, след тях тръгват и жените. Трябва да намерим някаква алтернатива, да бъдат задържани тук”, смята Вероника.

Основната причина да се върне в селото за 24-годишната Вергиния, също е работата. Тя е магистър по детско-юношеска и училищна психология и работи като ресурсен учител на деца с увреждания в местното училище. „Надявам се в бъдеще обстоятелствата да не ме принудят да замина, защото не искам да се махам оттук”, казва девойката. Тя смята, че е необходимо да се вземат мерки в 5-6 основни области, за да се решат проблемите в селото. На първо място, естествено, е заетостта. Вергиния смята, че това може да стане чрез инвестиция в отваряне на някаква промишленост.

Тя дава пример с консервено предприятие за производство на лютеница, например. „Ето го пазар за зеленчукопроизводителите”, казва Виги, както всички тук я наричат. Малкото село не е застраховано от проблемите на големия град, става ясно от предложенията за промени на момичето. Според нея, трябва да се оправи канализацията, да се реши проблема с бездомните кучета и боклуците. А най-голямата й мечта за селото е да се направи един огромен детски център с различни занимания и развлечения за малчуганите. „Защото те са лишени от много неща, които имат децата в градовете”, казва ресурсният учител. Най-много тук й липсва културния живот. Сеща се за времето, когато в селото гостували театрални трупи.

„Колко души биха си купили билет вместо хляб. Първо трябва да помислим за работата и хляба”, казва по-възрастната от нея Севдалина. „Трябва да направим така, че идеите да излезят от хората. Трябва да създадем такава организация, че хората тук да имат глас и да ни чуят и горе управниците. Но твърдо трябва да застанем зад проблемите, които искаме да решим”, казва досегашният кмет. Той изрежда проектите, които са се случили в Бенковски – площадът, спортната площадка, но и тези, които още чакат. „Имаме проект за пречиствателна станция и подмяна на ВиК-тръбите от азбестови на пластмасови. Одобрен е през 2009 г., средствата бяха готови, но беше спрян, защото сме били с малко жители”, казва Халил и се надява, че следващата година вече ще получат финансирането.

„Имаме понякога проблеми с водоснабдяването, спира се водата, защото тръбите са много стари и често стават аварии.” Когато подменят водоснабителните тръби, следващият етап планират да бъде за преасфалтирането на улиците. Проекти имаме, казва Халил, който преди да стане кмет на Бенковски е работил във финансовия отдел на община Кирково. Сега в кметството на селото е само той и един специалист по ГРАО. Сеща се за времето, когато имали самостоятелен бюджет към район Бенковски, но вече трябва да чакат и настояват за средства от Кирково, чийто бюджета за цялата община е 12 млн. лв.

„Никой не ни е учил как се пишат проекти, а неща, които никога няма да ни трябват”, коментира образователната ни система Вергиния. Тя смята, че ако повече хора в селото разберат как може да получат средства, като направят свой проект, ще останат тук.

„Много рядко, почти не се случва някой да дойде да ни попита за проблемите ни, за това от какво имаме нужда, как искаме да се промени района”, казва Севдалина Невянова. „Може би проблемът е, че нямаме местна медия или поне информационно табло. Четем вестници, но написаното в тях касае основно живеещите в София, Пловдив”, смята Вергиния. Според нея информацията за възможностите, които предлагат оперативните програми, трябва да се сведе до хората на по-достъпен език. „Младите са практични, ако знаят колко ще спечелят, ще се захванат и ще го направят”, казва 24-годишната девойка. Тя предлага да се създаде интернет страница за селото и дори има идея как да стане това. „Всички ученици от ІХ клас знаят, как се правят сайтове”. В него ще опишат всичките красоти и забележителности, от които изобилства района.

В близост се намира тракийско светилище, Римски мостове, природни образувания – Скални гъби, но различни от тези в близост до Кърджали. Притегателно място за туризъм и риболов е язовир Мъглене, както и изкуствения водоем с хотелска база в съседното село Ягнево. Запазени са и обичаите от време оно. Ако човек мине през скалата на Тракийското светилище в Добромирци и остави част от дрехата си, ще се сбъдне най-съкровеното му желание, носи древно предание. В този район са открити свидетелства и за съществуването на метох на Бачковския манастир, което дава основание на някои историци да твърдят, че в района на джамията на селото се намира и гробът на Патриарх Евтимий.

Дали защото са потомци на древна и високоразвита култура и духовност, но хората по тези места не са спирали да мечтаят, въпреки трудностите, пред които ги поставя съвремието. „Очакваме от политиците за направят всичко, но истината е, че докато няма активност от страна на гражданите, това няма как да се случи”, осъзнала е житейската мъдрост 24-годишната родопчанка. А представителят на местната власт, в лицето на Исмет Халил, обобщава: „Трябва да имаме гражданско общество, което да предложи и реализира промените”. Сред тях е и отколешния кметски проект за назначаването на полски пазачи, които да се справят с онези, които си позволяват да разрушават и замърсяват общественото и частно имущество.

„Антикризисни мерки? Какви? В кметствата нищо не усещаме...”, вдига рамене Исмет Халил.

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

Ателие по традиционни занаяти с песни и танци

2011-10-05T13:58:00.008+03:00

На 8 октомври от 10 ч. в рамките на изложбата "Диалог между минало и настояще. Дантела и везба" представителки на Работилница „Седянка” ще демонстрират своите умения в изработването на совалкови дантели, фриволитé, кене и шевици. Те се надяват да доставят удоволствие на всеки, който има интерес към традиционните техники, както и удовлетворение за тези, които биха искали сами да докоснат совалките или иглата. Така ще ни направят съпричастни на своята идея, че свързаното с традицията женско ръкоделие не е достояние единствено на миналото, а има своето място и в нашето съвремие.

В рамките на проявата ще има организиран базар за разпродажба на някои от произведенията на работилница "Седянка".

За доброто настроение на посетителите специално са поканени „Лозенските баби”, които ще изпълнят седенкарски мелодии. Детската група за обреден фолклор към Народно читалище „Хр. Смирненски” от с. Долни Лозен ще представи ритуала лазаруване. Участва също и танцов състав „Жар” при Народно читалище „Д-р Петър Берон – 1926”, гр. София, с хореограф Йорданка Шопова.

Демонстрациите и базарът ще се състоят от 10.00 до 18.00 ч. на 8 октомври (събота) в залите на Националния етнографски музей.

В 16.00 ч. ще започне представянето на традиционните обредни песни и танци.

4. Ще хукнат ли младите на село да стават овчари?

2011-09-30T21:54:00.001+03:00

Управленските антикризсни мерки бяха посрещнати противоречиво в малките населени места

Свилена Велчева, снимки: Андрей Русев

"Има безработни, а ето, търсят се толкова много овчари. Агнешко месо и зеленчуци се купуват и навън." Така премиерът Бойко Борисов отговори на въпрос на студентката по международни икономически отношения Галина Шишкова, какво трябва да мотивира младите и образовани хора, за да останат в малките населени места. "Аз съм против това изкуствено мотивиране. Мен, сиракът, кой ми е помогнал или толерирал, за да вляза в политиката, след това да стана кмет и премиер", попита Борисов по време на дискусия във варненското село Падина през юни тази година. Според министър-председателя младите хора не трябва да се задържат на определени места, а да търсят реализация навсякъде, където има нужда от тях.

Коментарът е определящ за политиката на правителството или по-скоро нейната липса по отношение младите хора в малките населени места. И все пак, за да не остава извън политическото говорене по темата, три месеца по-късно в предизборна обстановка министър-председателят заяви, че „строителството на магистрали дава шанс за развитие и на по-малките населени места”. Последното пък се случва с помощта на еврофондовете. Според премиера, с 9 млрд. евросредства, които страната може да усвои, ще мине през кризата, която се създава в другите държави.

Как хората от малките населени места посрещнаха управленските действия, които да ги преведат през кризата? Най-красноречивият пример идва от Търговищката община Попово, където хората протестират пред ремонтираната с 2 млн. лв. евросредства лъскава фасада на болница.

Защото не са получавали заплати от месеци, а лечебното заведение е пред фалит. Милата родна картинка показва как реформата само в определени сектори, без синхрон с останалите, и без цялостна антикризисна политика, не води дори до… стадото и пастирите.

Ако ви се е случвало някога да минете през Попово, едва ли ще ви мине през ума, че това малко и забравено от Бога градче е сред лидерите по усвояване на евросредства у нас, наред с Габрово (градът на министъра по управление на еврофондовете) и Бургас (гордостта на ГЕРБ, сочен за най-бързо развиващият се град през последните години). На един жител в малката община Попово се падат по 2440 лв. договорени и 634 лв. изплатени средства. В същото време, за да минете през съседна на централната улица, ще трябва да се подготвите за истински офроуд. Дупките по поповските пътища обаче са сред най-малкия проблем на гражданите тук. Не защото са им свикнали, а защото имат по-големи притеснения. Един от най-големите работодатели в града – местната болница, е пред фалит. 150 лекари, медицински сестри и помощен персонал са заплашени да останат без работа.

Мерките, които държавата взема са като всеки крупен работодател – спира да плаща, за да напуснат хората сами и да им даде по-малко обезщетения. През август здравните работници получават част от възнагражденията си за месец май. По същото време 14-те работещи в АГ отделението подават оставки заради системно неплащане на възнагражденията. Същото, след тях правят и анестезиолозите. Оставка депозира дори управителят на лечебницата.

Един от най-масовите протести на здравния персонал и местното население се провежда още през лятото на миналата година. Тогава в защита на лечебницата се обявяват жителите на 42 населени места на общините Попово, Опака и в съседство, които също ползват услугите й. Кметът на града д-р Людмил Веселинов, тогава заявява, че „срещу извънредно зло трябва да се вземат извънредни мерки”. Те включвали програма на ЕС за финансиране в сферата на здравеопазването, а Попово имало готов проект за болницата. Година по-късно пари за лекарства, апаратура и заплати отново няма. Половината персонал на неврологично отделение колективно напуска, а родилното спира приема на пациенти.

Здравното заведение е общинско, но местната власт, която печели милиони европари, не може да намери по 30 000 лв. месечно за дофинансиране на дейността.

"Веселинов! За кого са тези тротоари, младите бягат...", "100 милиона усвоени, а община Попово е съсипана и бедна". Плакати с подобно съдържание издигат местните на празника на града - 10 юни, когато държавният глава Георги Първанов идва лично, за да пререже лентата на "малкото НДК" на Попово. Така той нарича ремонтираното читалище, в което са вложени 2,8 млн. лв. евросредства. Подобни инвестиции обаче не са успели да спрат близо 6-те хиляди души, напуснали общината през последните 2-3 години. Спорадични проекти на неправителствени организации се опитват да решат проблема, но безуспешно. С подобен резултат общината пък прави опити да развива туризъм. Един от последните спечелени проекти в тази област е превръщането на античната крепост "Ковачевско кале" в туристически комплекс за близо 4 млн. лв.

В същото време жителите на Попово се вълнуват от тежкотоварните камиони, които минават през жилищните им квартали. През юни м.г. те излизат на протест, след като пускът на обходния маршрут на града е в застой. За направата му хората чакат повече от 20 години. След като най-сетне започва строителството и се виждат светлинка в тунела, се оказва, че земята под готовия път е частна.

Лошата инфраструктура се оказва една от най-честите причини за масовото недоволство на хората не само в големите, но и в малките населени места. През май т.г. инициативен комитет организира протестно шествие в Симеоновград заради лошото състояние на пътя, на който при тежка катастрофа в навечерието на Великден загиват шестима младежи.

Една от причините за инцидента се оказва разбитият път Симеоновград – Гълъбово, който пък е част от международния Русе - Свиленград и по него ежедневно минават тежки тирове. Само няколко месеца преди трагичния инцидент гражданите изпращат писмо до пътната агенция, в което настояват да започне ремонт на пътя. От областното пътно управление в Хасково тогава обясняват, че забавянето дошло заради бюрокрацията и сложната процедура по отчуждаване на терени.

Именно бюрокрацията и липсата на информация в малките населени места води до отказ на младите да се занимават със земеделие и животновъдство в тези райони. Политиката на правителството в областта на селското стопанство става повод за граждански протести не по-рядко от липсата на адекватна инфраструктура.

В началото на годината тютюнопроизводители блокират международния път Е-80 край димитровградското село Горски извор. Хората искат връщане на държавните доплащания за тютюна. Протестиращите обявяват, че ще останат на улицата, докато държавата не им изплати субсидии за реколтата. Десетки хиляди тонове тютюн залежават в складовете, защото производителите не искат да продават на цени от 3-4 лева за килограм при себестойност 5 лева. От земеделското министерство заявяват, че схемата за подпомагане на тютюнопроизводството за 2012 г. е включена в стартиращата през март кампанията за национални доплащания в земеделието. Обещават и конкретни действия пред Европейската комисия за осигуряване на средства за бранша по Програмата за развитие на селските райони. Въпреки това само в Кирковското село Бенковски близо 40% от производителите се отказват да отглеждат тютюн.

Част от тях започват да садят чушки, други да отглеждат крави. Секторът на животновъдството обаче не се оказва по-приоритетен. В края на септември започва подготовката на национални протести и в този бранш. Стопаните на животни твърдят, че субсидиите са небалансирано разпределени, а секторът е забравен от министърa си. Голямата секира за отрасъла се очаква да бъде в края на 2011 г., когато изтича периодът за модернизиране на млечните ферми според изискванията на Европейската комисия и голяма част от тях ще трябва да затворят врати. Хиляди животновъди от догодина се очаква да навлязат в сивия сектор или да обявят фалит, ако няма нов гратисен период за преструктуриране на млечния сектор и покриването на всички хигиенни изисквания за фермите. Освен всичко това, фермерите са недоволни, че особена бариера пред тяхното модернизиране е тромавата администрация, трудният достъп до програмите, а на моменти и калпавото законодателство, което има отношение при прилагането на еврофондовете. С две думи, и работата за пастири в бъдеще изглежда несигурна…

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

3. Няма селища - няма проблеми?

2011-09-28T22:05:00.000+03:00

Правителството се опитва да пребори кризата в села и градчета, парламентът я превръща в перманентна

Диян Иванов, фотографии: Андрей Русев

Кризата удари малките селища като грипен вирус – всички страдат, но най-вече немощните. Според официалните речи и обещания лекарство трябваше да бъде предписано. Предимно заради небалансираното регионално развитие, което отдавна е болен организъм. Но на практика пациентите бяха оставени на самолечение.

Според данните на НСИ икономически активното население в България до 40 години в момента е 1.6 млн. души (заети и безработни). Както казахме в предишната статия, около 615 000 от тях са на възраст над 19 години и живеят в малките селища. Заедно с учениците в горните класове се появява общност от около 650 000 души, които са обект на нашия анализ. Това са млади хора, в активна възраст, които от една страна са устойчиви на натиска от кризата, но от друга – търсят възможности за развитие и се нуждаят от помощ. Част са от бъдещия демографски капитал на нацията. Но правителството не предприе антикризисни действия, насочени специално към тях. Парламентът дори влоши ситуацията в перспектива. При спестовна диета, общините нямаше що да сторят.

На 31 март 2010 г. правителството на ГЕРБ прие 60 специални антикризисни мерки. Те бяха закъснели, тъй като икономическите трудности започнаха да се усещат някъде в края на 2007 г. Но кабинетът на тройната коалиция тогава публично не признаваше проблеми в България. Това се дължеше в малка степен на недалновидност за външен внос на кризата, и в голяма – на политическата целесъобразност. Предстояха избори и управляващите нямаха интерес да говорят за криза. Те изтъкваха България като „рай на стабилността”.

През 2009 г. кризата вече бе налице и се усещаше остро. Това бе година на парламентарен вот, след който ГЕРБ пое властта от коалицията БСП-НДСВ-ДПС. Новите управляващи на мига обвиниха предишните в „проспиване” на кризата, в предизборни харчове, които са я влошили. И първото нещо, което направиха, бе да коригират щедрите си предизборни обещания оправдавайки си се предшествениците. Като добавим и твърде дългия период на „запознаване” с властта от страна на ГЕРБ, става ясно, защо първата антикризисна програма бе приета чак през 2010 г.

Половината от извънредните 60 мерки бяха в подкрепа на фиска и затягане на публичните разходи. Това бе нормално с оглед на финансовия недоимък, нуждата от стабилност и целите на България за влизане в Еврозоната. Още по-нормално това означаваше отсъствието на активна държавна политика спрямо нуждаещи се дейности и сфери. За такава политика са нужни пари, каквито България нямаше, или не счете за нужно да харчи. Така не само младите хора, и не само изостаналите региони или затихващи селища, не получиха осезаема подкрепа. Много други общности и проблеми не срещнаха отклик.

В пакета от 60 мерки се открояват две-три насочени към младите хора, по-специално към заетостта. Едната е намиране на работа на току-що завършили младежи чрез оперативната програма „Човешки ресурси”. Другата, която би трябвало да повлияе позитивно върху проблемните региони, е създаване на система за наблюдение на отрасловото и териториално разпределение на квалифицираните работници. Доколкото това наистина бе само система за „наблюдение”, нямаше как ефективно да помогне. По първата мярка бяха предприети действия. Министерството на труда и социалната политика започна програма за 6-месечен стаж на завършили младежи. Целта е да придобият опит по специалността, задължително изискван от работодателите. Тези действия обаче стартираха в края на 2010 г. и ефектът им тепърва ще бъде измерван. Те касаят всички младежи в България, влияят косвено на младежката общност от малките селища, обект на нашия анализ. Непряк е и ефектът от традиционните програми за младежка заетост, организирани от Бюрата по труда. Те се провеждат постоянно и нямаха специална антикризисна насоченост.

Всички добри управленски действия в крайна сметка влияят положително върху обществените групи. Оценката на предприетите не е еднозначна. Правителството на ГЕРБ размрази спрените европейски фондове, което даде шанс на доста общини, селища и обикновени хора за достъп до финансов ресурс. Но бюрократични пречки, а и сложните изисквания за кандидатстване спъваха процеса. През май 2010 г. 24 малки общини получиха финансиране за инфраструктура по програмата за развитието на селските региони. Това създаде заетост. Но кадровите кадрили във фонд „Земеделие” (случаят „Калинка”) пречеха на работата му, препятстваха отпускането на средства. В антакризисните мерки бе записано и ускорено издължаване на бенефициенти по европейски проекти. Но едно друго издължаване – по сключени договори между държавата и фирми, правителството бавеше в целия период на криза. Това лиши много стопански субекти от свеж ресурс точно, когато им трябва.

Парламентът прие някои странни законови промени, които уж имаха антикризисна насоченост, а на практика рискуват да нанесат огромни вреди. Едната са измененията в сферата на туризма – стотици хотелиери бяха накарани да плащат данък върху задължителен праг нощувки, т.е. без значение дали са извършени. Законодателят се мотивира с изкарване на светло на сивия сектор, но пострада дребният бизнес, семейните хотели, които по принцип нямат голям оборот. Пряко бе засегната дейността на малки хотелиери от села и градчета. А направо скандални са измененията в закона за административно-териториалното устройство. Засега са внесени от ГЕРБ в парламента на първо четене. Те предвиждат общинските съвети по облекчена процедура да могат да закриват кметства с население под 350 души. Това пряко би засегнало 1100 села. Като добавим и факта, че избори за кмет в такива селища няма да се провеждат (Изборен кодекс, приет също сега), излиза, че при крещящи демографски тенденции, икономически упадък и обезлюдяване, управлението допълнително демотивира хората да живеят в тези селища. Не само в периода на криза, но и доста след нея.

През май 2011 г. Министерството на околната среда и водите отпусна 1.75 млн. лв. на общини по програмата „Обичам природата – и аз участвам”. Част от бенефициентите бяха малки общини. Хвърлено бе подозрението, че това е предизборна щедрост с оглед на приближаващите местни избори. Още повече, че средствата ще се харчат за пейки, алеи, детски площадки, залесяване.

Дейностите много приличат на т.нар. „царски чешмички”. Това бяха проекти, които преди парламентарния вот през 2005 г. НДСВ финансира. Каквато и да е причината, това е мярка, която би се отразила позитивно на малките селища и младите там. Стига парите да бъдат оползотворени целесъобразно.

В периода на криза бяха предприети енергични мерки за здравна реформа. Стъпките на правителството бяха колебливи и спорни, действия, които отдавна трябваше да бъдат предприети, се сблъскаха със страха на хората. Времето ще покаже доколко са правилни. Но сега, точно в кризата, много хора от малки селища протестираха срещу закриването на болнични и здравни отделения. Защото реформата включваше точно това. За тях по-малкото здравни услуги в близост до дома означаваше влошаване на и без това ужасната социална инфраструктура – лоши пътища, отдалечени училища, здравна помощ, работа и културни развлечения. Това бе още един повод да напуснат селищата, които преди това също не им предлагаха житейски перспективи.

Изводите не са оптимистични. Малкото правителствени антикризисни действия дадоха спорен резултат, а законодателните ще задълбочат още повече проблемите. Липсваше цялостна концепция за антикризисни действия. Младите в малките селища не получиха кой знае какви алтернативи, дори загубиха стари. В период на криза не е лесно – факт е. Но проблемът е, че кризата май не е само обективна даденост. Субекти също я влошават.

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

Дългоочакваният музей

2011-09-26T23:58:00.001+03:00

Музея на соца отвори врати, затова отделихме час време от забързаното ежедневие за видим що е то тоталитарно изкуство – последвай линка

2. Кризата стопи с 270 000 населението в селата и малките градове

2011-09-21T22:19:00.001+03:00

От края на 2007 г. обезлюдяването тече с двойни темпове. Най-засегнати са младите хора

Диян Иванов, фотографии: Андрей Русев

Населението в селата и малките градове (до 10 000 души) е намаляло с около 270 000 от старта на икономическата криза. Това сочат данните на НСИ. Младите хора резонно намаляват. Стремителният отлив на население стартира доста преди кризата, но тя ускорява обезлюдяването. Селата например опустяват ударно от 2004 г. Но от края на 2007 г., когато кризата започна да се усеща осезаемо у нас, отливът е двоен.

Преди да анализираме социалните последствия от кризата, трябва да припомним как жителите на малките селища влязоха в нея. Те я посрещнаха с бремето на 20-годишната разруха. Проблемите не бяха уникални. В някои аспекти малките градчета олицетворяха състоянието на далеч по-големи селища. Социологическа агенция „Алфа рисърч” констатира през 2006 г. например, че с изключение на София, Варна, Пловдив, Бургас, Стара Загора и Благоевград възможностите за бизнес и намиране на работа са еднакви лоши в областните центрове и малките градове.

От средата на миналия век България търпи бурен процес на урбанизация. Най-силно той е изразен в периода 1946 – 1985 г., когато на всеки 10 години градското население нараства с 8-12%. След старта на демократичните проблеми този процент се увеличава с 2-3 пункта за десетилетие, за да стигне сега 72.5%. Потокът от хора е насочен предимно към областните центрове. Миграцията, съчетана с други процеси протичащи в страната (силно влошен естествен прираст, смяна на собствеността, затваряне на предприятия, технологична изостаналост, занемарена инфраструктура и престъпност), доведоха малките селища до стопански и социален колапс. Много интересен показател за селата е жилищният фонд. Жилищата се увеличават от 1992 насам (вероятно заради вилите и незабелязан от статистиката до момента сграден фонд), но четирикратно нарастват необитаемите. Днес делът на неизползваните жилищни постройки е 30%, т.е. почти една трета от къщите на село пустеят.

Ето ги и подробните данни за движението на населението в селата и малките градове:
От средата на 80-те години на миналия век жителите на село намаляват с 300 000 -400 000 за десетилетие. Тенденцията е запазена и през настоящата декада (2001 – 2011 г.), но има съществени различия в нейните рамки. През 2001 – 2004 г. отливът е под 100 000 души, също толкова е в периода 2004-2007 г. След това обаче селата намаляват около 200 000 души (от 2.23 млн. падат на 2.025 млн. сега).

Изводът е, че до старта на кризата обезлюдяването върви ритмично, а след нея е ускорено два пъти. Както казахме, цифрата за настоящата декада е идентична с предходните. Нужни са още няколко години да преценим дали тя драстично е пречупила надолу вече овладян тренд, или просто се движи според 40-годишната традиция. Но е факт, че в първите 7 години след преброяването от 2001 г. селата намаляват с толкова, колкото за трите след това. Първите се характеризираха с относителен икономически подем, вторите – с криза.

Сходни са данните и за градовете до 10 000 жители. От 2004 г. до края на 2007 г. те намаляват от 808 000 на 789 000. В момента са 750 000, т.е. пак от старта на кризата намяляването на неселението се е увиличило близо два пъти. Общо от началото на кризата селата и малките градове са се обезлюдили с около 270 000 души. Тези хора или са починали, или са заминали в чужбина или по-големите селища.

Подробните данни на НСИ сочат, че в населените места до 10 000 души живеят 1.15 млн. българи на възраст до 40 г. Средно те представляват около 40% от населението в съответните селища, което показва застаряващата възрастова структура. 615 000 от тези хора са между 19- и 40-годишна възраст, те са пряката целева група на нашето изследване. Как кризата се е отразила върху тях? Икономически не е трудно да се предположи. През 2007 г. 82% от живеещите в малките градове и 90% от обитаващите селата определят възможностите за добра заплата като минимални („Алфа рисърч”). През 2010 г., в разгара на кризата, 25-30% от тези хора живеят под линията на бедност. Изводът не е изненадващ – кризата е затвърдила усещането за личен икономически упадък.

В последните 2-3 години местните власти бяха принудени рязко да свият бюджетите си. Данни на сдружението на общините (НСОРБ) сочат, че в периода 2008 – 2010 г. приходите в кметствата по места са намалели с 1 млрд. лв. Това се дължеше както на намалени държави трансфери за образование и здравеопазване, така и на понижена стопанска активност. Но финансовият недостиг показа още един проблем – бизнес активността, която до момента формираше приходите от местни данъци, се дължеше основно на сделките с имоти. Делът им в приходите спадна от 34% на 17% в разгара на кризата (НСОРБ, в-к „Капитал”, 15 април 2011 г.). Това показва, че икономическото оживление преди кризата се е дължал основно на имотния пазар.

Всичко това рефлектира върху живота на хората от малките населени места, в т..ч. и на младите. Ако в големите градове все пак имаше възможност за работа, предлагаха се културни и социални услуги, то в малките селища намаля поминъка, увеличи се безработицата, спря се работата по инфраструктурни проекти, ликвидираха се възможности за отдих и развлечения. Точно в разгара на кризата правителството предприе и болнична реформа, което означаваше още по-голям недостиг на здравни услуги. Населението, основно младежите, отговориха със серия от протести. Преди това недоволство предизвика и преобразуване на училищната мрежа. В момента, голяма част от младите активни хора, които не са мигрирали, свързват по някакъв начин оцеляването си с възможностите, които им предлагат европейските фондове. Но са възпрепятствани по ред причини (тях, както и социалните напрежения ще бъдат разгледани в следващи статии).

За съжаление няма представително изследване на статусните връзки между младото население в самите малки селища. Но практическите наблюдения сочат, че се оформя йерархия от двама-трима работодатели, които дават заетост на 6-7 души, съпругите на които пък работят в общински или държавни институции (кметство, училище, различни служби). Горе-долу толкова са младите в доста села. Всички тези хора стават зависими от съответния работодател, кмета и ръководителите на институциите. Това води до последствия, наричани различно – „феодализация”, „картелиране на обществения живот” и т.н. Те препятстват икономическата активност, по-високото заплащане на труда, избора на алтернативи, а и отстояването на гражданско мнение. Тези процеси рефлектират и върху вотовете за местна или държавна власт.

Сдружение „Независими граждани” (книгата „Демографската катастрофа”, 2010 г.) алармира и за още един проблем. Той касае пряко младите в малките населени места. Става дума за неовладяното все още толериране на т.нар. „самотни майки без доход”. То касае предимно малцинствата, които третират отглеждането на деца като източник на доход. Затова те получават различни социални плащания, но не полагат усилия за интегриране и ограмотяване на малчуганите. Усилията помощите да се обвържат с посещаването на училище засега не дават осезаем резултат. Това води до огромни социални, в т.ч. и етнически проблеми в селата и малките градове.

Малцинствени групи растат, развиват неграмотност и престъпност, което кара социализираните общности да напускат селищата. След 2001 г. официално са заличени 41 селища, 130 нямат нито един жител, те се увеличават всяка година с 10-15 (Институт за изследването на населението и човека при БАН). Около 1300 от всичките 5400 селища са с население под 100 души (НСИ). Кризата не е причина за този процес, но ускори обезлюдяването, а може да се предположи, че един от факторите е демографската експанзия на маргиналните групи. Тя принуждава другите общонсти, основно младите, да мигрират.

Кризата пряко рефлектира обаче върху една друга тенденция – закупуването на имоти в малките селища от чужденци, основно британци. Тя може да се обвърже с покупка или строителство на къщи от българи, живеещи в града, стремящи се да практикуват „съботно-неделно село”, или трайно да се установят близо до природата. Това вдъхна живот на много селища в периода след 2000 г. (Лозен, Лещен –София, Аврен, Приселци – Варна, Марково – Пловдив, Хотница, Емен – Велико Търново и др.). Трудно може да се измери ефекта на кризата върху българите. Но специално британците спряха да купуват, а плановете на мнозина от тях включваха посредничество в сделки или препродажби, т.е. щяха да оживят имотния пазар.

В заключение може да се каже, че кризата очаквано задълбочи и без това големите социални проблеми в малките български населени места. Като следствие от това се влоши живота на младите. В докладите на НСОРБ екотуризма и използването на други природни дадености (плодородна земя, минерални извори и т.н.) се сочат като основни възможности за развитие на тези селища. И почти всички надежди преминават през трудно усвояваните до момента европейски фондове.

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

1. Как българинът стана гражданин

2011-09-20T22:30:00.001+03:00

Сериозен научен колектив констатира в средата на 60-те години, че девойките искат да избягат в града. Младежите на село няма за кого да се оженят

Първан Симеонов, институт за социални ценности и структури „Иван Хаджийски”, фотографии: Андрей Русев

Младите хора в селата са една от основните теми в социологическите изследвания в близкото минало у нас. От 60-те години на миналия век социалните изследователи в България започват сериозно да се занимават с темата за урбанизацията и за миграцията от селата към градовете. Започналите процеси налагат спешна картина, прогноза и предписания. От дистанцията на десетилетията този изследователски интерес днес заприличва на спешните спасителни археологически разкопки преди прокарването на нов път.

Новите поколения българи вероятно трудно могат да си представят, че само допреди половин век селската младеж у нас е много повече от градската. Към 1956 г. 62% от младежите живеят в селата. От 714 000 души на възраст 15 – 29 години през 1956 г., младежите в градовете са нараснали до 1 287 000 през 1985 г. Това са 70% от младежта в страната. За същия период селската младеж е намаляла от 1 156 000 на 547 хиляди души – или цели два пъти.

Потенциалните мигранти
През 1967 и 1968 г. е проведено мащабно представително изследване във възрастовата група 16 – 28 г. с внушителната за сегашните практики извадка от 10 хиляди младежи в селата. Още към онзи момент се прави изводът, че бъдещата миграция на селската младеж може да обхване цели 44% от нейния състав и това може да има отрицателни последици както за възможностите на градовете, така и за нуждите на селата.

Сериозният научен колектив на изследването, воден от проф. Кирил Василев, доказва, че по-силно е желанието за миграция при жените, а сред оставащите на село се очертава количествено несъответствие между половете, което ще се прояви в допълнителен стимул за миграция в близко време.

Прогнозира се значим дисбаланс на половете, който още повече ще повлиява тревожните демографски тенденции в селата. Оказва се, че на практика всеки втори младеж няма перспектива да се ожени в селото и трябва да я търси в града.

В края на 60-те българската наука е наясно, че бъдещите миграционни потоци ще бъдат съставени от неженени младежи, а намаляващият бой на неженени в селата ще доведе и до свиване на естествения прираст и влошаване на възрастовата структура.
Но най-стряскащото обобщение от онова ключово изследване е, че селото ще бъде напуснато от онези, от които най-много се нуждае - най-образованите, най-подготвените, най-активните младежи.

Проблемът
Още тогава Минчо Семов започва да нарича този процес „изтичане на мозъци” по аналогия със западната терминология. В началото на 70-те години Семов си позволява силно критичен тон към държавата. През 1973 г. издателство „Народна младеж” публикува книгата му „Потенциалните преселници”. В нея става безпощадно ясно, че проблемът далеч не е конюнктурен.

Село е изгубило миналите си достойнства, пише Семов, без все още да е постигнало нови измерения. С колективизацията са разрушени вековни традиции и селото коренно е променило характера си, а градът – като начин на живот – е останал без конкурент. Изравняването на селото с града е невъзможно за социалистическото общество и е въпрос, който ще стои пред бъдещото комунистическо общество, констатират към онзи момент авторът.

В онези години пък започва концентрацията в селското стопанство и опит за внедряване на промишлени методи в селскостопанската работа. Това също води до преселвания от село в село. Изследователите установяват, че в този процес мнозина ще предпочитат да се заселят направо в града.

Днес, вероятно, подобни изводи звучат банално. Казани тогава обаче, те представляват сериозен знак за тревога.

Що е то перспективно село?
Науката предлага много в онзи момент? Разбира се, подобряване на транспортните връзки. Но най-вече: набелязване на перспективни села и приоритетното им раззстжэкдвиване. С две думи: изграждане на своеобразно стъпало пред миграцията.

Т. нар. перспективни села трябва да формират структурата на селата в следващите 10 – 20 години. Те могат да бъдат и общински села близо или далеч от града, а и по-големи съставни села. Към тях ще се насочат всестранните и целенасочени усилия на обществото. Така смятат теоретиците в онзи момент.

Учени и управленци се надяват, че с утвърждаването на такъв тип села ще се намали миграцията – чрез ограничаване на миграцията от тях и чрез миграция към тях от съставните села. Смята се, че така ще се осъществи рационално прегрупиране на селското население. Надеждата е, че перспективните села ще се явят естествен конкурент на града.

Любопитно от днешна гледна точка е да цитираме критериите, на които трябва да отговаря едно перспективно село: достатъчно голям брой жители и достатъчно голям брой млади хора, развита транспортна връзка с града, развита търговия и обслужваща промишленост, собствена база за културен живот и за спорт, модернизация на труда и на бита, перспективни решения и планове за строителство, материални възможности за стимулиране на образованието на младежта и преки контакти с научно-изследователски центрове, развити форми на обществен живот и т.н.

Ще си позволим кратък списък с предложенията на изследователите, отразени в анализа на Минчо Семов. Предлага се изграждането на футболни, волейболни и баскетболни игрища и плувни басейни, снабдяване на населението с битова техника при система за потребителски кредити за млади семейства. Привеждат се конкретни примери за рационализация, подобряване на общата организация и условията на труда – цитирани са дори американски примери!

Посочва се, че трябва да се преодолее психологията в стил „щом е на село, може как да е” - наред с другото, споменава се и за необходимостта от бани във фермите, от снабдяване с бойлери. Препоръчва се разкриването на домашни телефонни постове, създаване на типови проекти за интериор и екстериор, кредити на млади хора за строителство на къщи, които ще стимулират определени видове строителство в селата и ще облекчат жилищните проблеми на града.

Предлагат се стипендии за редовно следване, които да се изплащат от АПК срещу задължението за петгодишна работа в селото след завършване на образованието. Обмисля се и създаването на филиали на научни звена по АПК или „изнасяне” от града на определени научни дейности.

Особено внимание в предложенията на учените се обръща на модата и музиката – препоръчва се по-широк сектор на услугите, въвеждане на каталожна търговия, създаване на помещения за младежки клубове, будки за вестници, богато снабдени книжарници, радиоуредба със собствена програма, дори ресторант с дансинг, джазов оркестър! Премислят се дори предпочитанията на населението по стилове музика, спортове, книги, представления, беседи и т.н. Конкретни предписания в това отношение също не са спестени.

Опити за повлияване
И така: преброяването на населението през 1975 г. продължава да отчита сериозни темпове на нарастване на урбанизацията. Делът на градското население е достигнал 58% от общото население на страната. Както може да се очаква, този процес е много по-силно изразен сред младежта.

Създадена е висока териториална концентрация на населението. В средата на 70-те години в приблизително три четвърти от населените места живее само 15,8% от населението, а в 1,7% от населените места живее 50,1% от населението.

И все пак: в онзи период държавата предприема мерки. Благодарение на различни реформи или пък заради известно „миграционно изтощаване”, в периода 1976 – 1985 г., намалява броят и интензитетът на мигриращото население – интензитетът е два пъти по-малък в сравнение с предишните десетгодишни периоди.

Новото мащабно изследване на селската младеж е проведено през 1979 г. Минчо Семов е ръководител на екипа, темата са житейските планове на селската младеж. Обект на изследване е младежта на възраст от 14 до 26 години, живееща в селата.

Прави се сравнение с цитираното изследване за потенциалната миграция, проведено през 1967 г. – тогава младите хора, желаещи да напуснат селото, в което живеят, са 37,2%, сега са 27,9% . Намалял е и делът на колебаещите се млади хора: от 21% на 18,8%. Или общо делът на желаещите да мигрират младежи е намалял от 58,2% на 46,7%.

Желанието за миграция на селската младеж продължава да е голямо, но според изследователите, създаването на т.нар. селищни системи и подобряването на транспортните връзки са намерили отражение: 32% от младежта изказва желание да живее „в това село”, но да работи в „друго населено място”. От друга страна 12,6% биха искали да работят „в това село”, но да живеят „в друго населено място”. Продължава да нараства интензивността на ежедневната миграция. Отбелязва се опасност селото да се превърне в своеобразна „спалня” при ежедневните трудови пътувания.

Селото като спалня, градът като цел
Така все по-голям интерес започва да представлява ежедневната трудова миграция. През 1980 г. Петко Божиков и Мария Белчева публикуват книгата си „Младежта. Вътрешна и трудова миграция” с подробен анализ на тенденциите по окръзи. В изложението им ясно проличава, че и ежедневната трудова миграция е присъща предимно на младежта и посоката й е ясна.

Преброяването на населението през 1985 г. пък показва, че младото икономически активно население, работещо в градовете, е със 104 хиляди повече от живеещото в тях. Точно толкова намалява икономическият потенциал от млада работна сила в селата. През последните години преди преброяването ежедневната трудова миграция измества т. нар. стационарната миграция. Според изследователите тенденциите в трудовата миграция ще се запазят.

Към края на 70-те своите житейски планове свързват със селското стопанство само 15,5%. Почти половината от младите хора свързват своята непосредствена трудова реализация с града и само 40,5% - със селото.

В края на 70-те години вече е ясно, че плановете на младежта съществено се разминават с потребностите на населените места. Ако стремежите на младите се изпълнят, то за много от селата би настъпила критична ситуация, твърдят изследователите.

През 1981 г. Рафет Сейдалиев издава книгата си „Селската младеж. Житейски планове и реализация”. Един от основните изводи на автора е, че известна част от младите хора на село не се стремят активно да се включат в трудовия процес, да заемат тези работни места, които към онзи момент са необходими на селското стопанство. Очевидно част от младежите разглеждат занятията в учебните заведения като разтегляне на сроковете за включване в работата, като възможност за получаване на професия, която ще им позволява да се занимават с относително лек труд, пише Сейдалиев.

Анализът на социологическите резултати в онзи момент доказва колко съществена е връзката на отношението към селото и образованието на младежта. При младите хора на село с начално образование 70% желаят и в бъдеще да живеят на село, а при тези с висше – само 22,9%. От младите с начално образование селото желаят да напуснат 30,9%, а сред онези с висше – 80,2%. Това сочат данните от изследването за житейските планове в края на 70-те.

Очевидно в съзнанието на младите хора образованието започва да става трайно несъвместимо с живота на село. И още нещо: девойките по-често от младежите желаят да живеят в града. Очевидно остава и проблемът с половата диспропорция.

Според ключовото изследване от 1979 г. в бъдеще желаят да живеят в селата 55,5% от селските младежи, а 42% предпочитат градовете. Основният притегателен център към онзи момент е окръжният град. Десетилетия по-късно ще стане ясен и вторият етап – от окръжния град към София. И от България към чужбина.

--------
Изложението се основава на публикациите:
Семов, М. „Потенциалните преселници”. Изд. „Народна младеж”, София, 1973 г. В изследването вземат участие проф. Кирил Василев, проф. Венец Цонев, ст. н. с. Йордан Венедиков, доц. Петър Петров, Атанас Илиев, Минчо Семов, Петко Божиков, Ангел Венедиков и др. Проведено е от Центъра за научни изследвания на младежта към ЦК на ДКМС.
Белчева, Мария. Божиков, Петко. „Младежта. Вътрешна трудова миграция”. Изд. „Народна младеж”, София, 1980 г.
Сейдалиев, Рафет. „Селската младеж. Житейски планове и реализация”. Изд. „Народна младеж”, София, 1981 г. Научен ръководител на изследването е доц. д-р Минчо Семов. В колектива участват проф. В. Цонев, ст. н. с. Й. Венедиков, ст. н. с. П. Божиков, доц. П. Петров. Проведено е от Центъра за научни изследвания на младежта.
„Младежта в Народна република България. Социално-демографски и икономически промени”, София, 1988 г. Национално представително изследване, основано на преброяването на населението и жилищния фонд през 1985 г. Анализът е допълнен с данните, получени от проведените заедно с преброяването изследвания „Раждаемост и репродуктивно поведение на жените”, „Вътрешна миграция и миграционно поведение на населението на НР България”, „Трудови възможности и реализация на заетото население”, „Проблеми, промени и житейски планове на личността”. Осъществено от програмно-целеви колектив „Преброяване на населението и жилищния фонд” в Централното статистическо управление под ръководството и общата редакция на н. с. Йордан Калчев. В разработването на публикацията „Младежта в Народна република България. Социално-демографски и икономически промени” (1988 г.) участват София Христова, Росица Панайотова, н. с. к. и. н. Веселка Павлова, Цеца Лашова, н. с. Иван Балев, Елен Белоева, Росица Балъкова, Красимира Кръстева.

Статиите са част от проектa "Младите хора в малките населени места - оцеляване и търсене на алтернативи във време на криза" на Сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" - Варна, участник в програмата на Институт "Отворено общество" – София "Повече плурализъм по време на криза"

ФЕАФ в Нощта на музеите и галериите – Пловдив 2011

2011-09-18T22:37:00.003+03:00

Наближава почти девет и трафика по сокаците на Трихълмието започва леко да се увеличава. Същата закономерност се наблюдава и в пространството около Балабановата къща и Лапидариума, който е превърнат в кинозала, а съседните фасади в прожекционен екран.

Нощното издание на Фестивала на етнографския и антропологичен филм стартира, както е обявено по програма, точно в 21 часа с филма „Сънувам старци”. След съвременните карловски кукери обаче на стената се завъртат образи от едно друго време. От презентацията на Националния етнографски музей ни гледат лазарки, косачи, гроздоберачки и стари рибари от началото на миналия век. Родопската музика която им приглася кара и най-забързаните минувачи да забавят крачка поне за минута.

Гвоздеят в програмата е разбира се лентата на големият визуален антрополог Асен Баликси – „At the Autumn River Camp”.

Организатори на ФЕАФ са Сдружение за културни инициативи в партньорство с Общински институт „Старинен Пловдив” и Института за етнология и фолклористика с Eтнографски музей при БАН.

Виж Нощния ФЕАФ в снимки на feaf.wordpress.com

ФЕАФ Museum night edition – Пловдив 2011

2011-09-07T18:55:00.006+03:00

На 17 септември 2011 г. пловдивските музеи, градски пространства и още ред институции ще се включат в поредното издание на Нощта на музеите и галериите. В тази годишната инициатива участник в програмата ще бъде и Фестивалът на етнографският и антропологичен филм, който миналия ноември показа в София панорама от филмите на професор Асен Баликси и визуалния антрополог и режисьор Жан Руш.

Нощно-музейното издание на ФЕАФ стартира с прожекциите в Лапидариума в Старият град точно в 21.00 часа с продукцията на Адела Пеева и Иглика Мишкова „Сънувам старци” (2010 г., 27 мин., аудио: български език), последван от презентацията на Института за етнология и фолклористика с Eтнографски музей при БАН „Празниците и делниците на българина“ – непоказвани фотографии от началото на миналият век. Почти 100 минутната програма на пловдивският ФЕАФ ще завърши с части от Тhe Netsilik Eskimo series на проф. Асен Баликси (1967 г., 2×30 мин., аудио: ескимоски език).

ФЕАФ Museum night edition – Пловдив 2011 се осъществява в партньорство с Общински институт „Старинен Пловдив” и Института за етнология и фолклористика с Eтнографски музей при БАН.

Повече за програмата ФЕАФ виж на сайта на фестивала, а за да планираш по от рано Нощта в Пловдив следи gallery-night.info

Късо съединение в градска среда

2011-07-01T11:01:00.003+03:00

С тазгодишното издание на фестивала „Късо съединение” ще може да пътешестване из любими световни дестинации чрез филмовите произведения включени в програмата.

В „Добре дошли в Сао Пауло” ще посетите бразилския мегаполис Сао Пауло и ще се запознаете с неговите забележителности и тайни кътчета през погледа на група режисьори, всеки от които представя своята история, случваща се по улиците на града. Сред авторите са режисьорът на култовия немски филм „Сбогом, Ленин!” Волфганг Бекер, отличеният на фестивалите в Кан и Венеция Амос Гитай /”Обетована земя”, „Кедма”/, единият от братята Каурисмаки – Мика, който показа любовта си към Бразилия с музикалния експеримент „Бразилейриньо”, холивудската звезда Филип Нойс /”Патриотични игри”, „Колекционерът”/, двукратният носител на „Сребърна мечка” от „Берлинале” Цай Мин-лян /”Капризният облак”, „Лице”/, испанската актриса Мария де Медейрос с пореден режисьорски проект и бразилският музикант Каетано Велосо, озвучил шедьовъра на Алмодовар „Говори с нея”.

Искате ли да се пренесете в приказното градче Карс, познато от романа на Орхан Памук „Сняг”? В „Истории от Карс” петима турски режисьори ще ви разкажат 5 истории, които се случват в малкия град, близо до границата с Армения. Ще видите първите любовни трепети на две симпатични хлапета, перипетиите на младо момиче, което е връхлетяно от първия си месечен цикъл и ще разберете за живота на местните преди години, чрез разказа на човек от града, който си спомня за своя дядо Джелял Спортиста.

„Различният Берлин” ще ви покани на любопитна разходка из нетуристическите дестинации в града. Интересен експеримент на продуцента Кристиан Петерсен, който кани група от 15 режисьора с различна сексуална ориентация, и им възлага задачата да заснемат истории за гей обществото в Берлин, като главните герои във филмите на режисьорите-лесбийки трябва да са хомосексуални мъже и обратното, при гей режисьорите водеща роля трябва да имат лесбийки.

Вдъхновени от класическия филм на Жан Виго „По повод на Ница”, осем режисьори решават да изразят любовта си към перлата на Лазурния бряг – Ница в спиращия дъха „Сюита за Ница”. Сред тях са носителят на „Златна палма” Аббас Киаростами /”Вкусът на черешата”/, награденият с „Оскар” Коста-Гаврас /”Музикална кутия”/, отличеният със „Сребърна мечка” Раул Руис /”Климт”/, носителят на наградата за режисура от фестивала в Кан Павел Лунгин /”Такси блус, „Островът”/, френската икона Клер Дени /”Добра работа”/ и скандалната Катрин Брейа /”Романс”/.

Три американски икони – Мартин Скорсезе, Уди Алън и Франсис Форд Копола, режисират новели за любимия си град – Ню Йорк в класическото предложение „Нюйоркски истории”. Скорсезе ни запознава с екстравагантния художник Лайънъл Доби и неговата отдадена на рисуването асистентка Полет. Фамилията Копола /София Копола се включва в написването на сценария/ни среща с едно богато семейство, чиято дъщеря се забавлява единствено в присъствието на любимия си иконом. А Уди Алън подхваща темата за едиповия комплекс, представяйки историята на една властна майка, която по никакъв начин не иска да изостави любимия си син.

С програмата съставена от български късометражни филми „Българско късо съединение” за кратко ще се пренесете в британската столица, благодарение на филма „Лондон” на Иво Чомаков, който представя забавните приключения на един поляк сред забележителностите на града.

„Късо съединение” се организира от „Позор” и ще продължи от 21 юли до 18 август в „Дома на киното”, „Евро синема”, Институт „Сервантес”, Американски културен център и Dada Cultural Bar.

Събитието се организира с подкрепата на Посолство на САЩ, Институт „Сервантес”, Посолство на ИР Иран, Посолство на Полша, Посолство на Бразилия, Агитпроп, а пълната програма ще чакаме тук.

След Нощта на музеите, Нощ на читалището в Белослав!

2011-05-22T15:44:00.002+03:00

Oikumen

На 19 май 2011 г. в читалище „Съзнание” се проведе първата в страната нощ на читалищата. Идеята, вдъхновена от инициативата Европейска нощ на музеите е реализирана от Сдружение за културни инициативи и председателят на читалището в Белослав – Росен Гацин.

Нощта бе открита в 17 часа с презентацията на Росен Гацин – „Читалищата - отломък от едно много далечно бъдеще”, в която той изложи идеи и възгледи за генезиса на читалищните проблеми и неистовата нужда от промяна в Закона за народните читалища.

В камерна зала на втория етаж посетителите имаха възможността да се насладят на таланта на изтъкнатия кинооператор Александър Диканаров, който огласи цялата сграда с 57 годишния си акордеон. Френски шансони, руски валсове, стари градски песни и шлагери допълваха атмосферата, последвани от рецитала на белославските поети.

До полунощ бе отворена и етнографската експозиция „Сенки от миналото” приканваща гостите да видят отблизо битието на старите българи.

Целта на организаторите е мероприятието да стане ежегодно за всички читалища в страната и да се провежда на 24 май, когато се отбелязва Денят на народните читалища. През 2012 г. читалище „Съзнание” и Сдружение за културни инициативи ще призоват всички читалища да отворят врати за посетители до полунощ, запалвайки искрицата в тези забравени огнища на знанието.

На вечерно заседание в нощта на 19 май, Гацин обяви пред колегията и идеята си за създаване на първия в страната „Музей на родовата памет”. Това ще бъде хранилище на родовата история на черноморската община, където ще бъдат събрани родословни дървета, стари фотоси, генеалогични схеми, родови истории, спомени за предците от Белославско.

Нощ в Етнографския музей 2011

2011-05-11T21:45:00.001+03:00

Работилница и базар за писани великденски яйца в Националния етнографски музей

2011-04-14T14:07:00.003+03:00

От 15 до 22 април 2011 г. в Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН ще се проведат работилници за писани великденски яйца и демонстрации на стари традиционни восъчни техники за изписване. Кураторите на музеят Светла Ракшиева и Иглика Мишкова ще покажат как се изписват яйца по стара восъчна технология от Самоковско, Ихтиманско и Велинградско.

В демонстрациите ще вземат участие и майсторки от Задругата на майсторите на народни художествени занаяти, както и майсторки на писани яйца от Ихтиман и Велинград. Така участниците в работилниците ще могат да се запознаят със съхранените техники и технологии на изписване и боядисване и с особеностите на местните стилове в България.

Ателиетата за писани яйца ще работят всеки ден от 11 до 17 часа в зала 7 на института (София, пл. „Княз Александър І” № 1), а продължителността на заниманията е между 2 и 3 часа. Организаторите канят всички желаещи да участват да донесат 2 – 3 сварени яйца, които да изпишат и отнесат със себе си, докато останалите материали, инструменти и модели ще бъдат осигурени на място. Всички дошли ще могат да закупят и майсторски писани яйца, както и комплект писалка и восък, с които да изпишат вкъщи великденските си яйца.

От музея приканват: Заповядайте, за да се забавляваме и творим християнски празник!

Читалищни срещи в Народно читалище "Съзнание" - Белослав

2011-04-09T13:41:00.002+03:00

Изображение на Ромул и Рем в НИМ

2011-04-07T13:09:00.004+03:00

На 8 април 2011 г. в Националния исторически музей ще бъдат докарани за съхранение и извършване на експертиза на културни ценности с изключителна художествена и научна стойност задържани от ГДБОП. Най-вероятно те произхождат от Рациария (днешното село Арчар, Видинско), римски град по долнодунавската граница на Римската империя.

Селището е изходна база на император Траян по време на Дакийските войни. След победата му над даките то получава статут на колония – Улпия Траяна Рациария. Оттогава Рациария се превръща в един от големите градски центрове на провинция Горна Мизия, с обширна градска територия. През втората половина на ІІІ в. Рациария става главен град на провинция Крайбрежна Дакия. Населението му е съставено предимно от траки, но има и много преселници от Италия, Мала Азия, Сирия и от западните райони на Балканите.
През вековната си история градът преживява периоди на икономически и културен разцвет, на разрушения и нови подеми. От последните десетилетия на ХХ век той е обект на иманярски погром, вследствие на което градът е унищожен необратимо. За бляскавото минало на Рациария вече можем да съдим само от материалите, които постъпват в музеите не от археологически разкопки, а от успешните акции на специализираното звено към ГДБОП. Повечето от паметниците, заловени от ГДБОП, са редки образци на каменната пластика от римската епоха, основно от ІІ в.

Най-ценен, безспорно, е мраморният саркофаг с богата релефна украса от гирлянди, растителни орнаменти, бюстове, маски и фигури на гениите на смъртта. От надписа се разбира, че той е посветен на Севера Ингенуа Филаделфина, дъщеря на Луций от нейния син, която вероятно е от рода на преселници от Сирия. Саркофагът е свидетелство за активните търговски и етнически връзки между източните провинции и Рациария, както и за високото равнище на скулптурните ателиета на територията на града. В България досега не са откривани саркофази с бюстове на погребаните в тях. Стиловите характеристики на релефите, и най-вече на двата портрета, дават основание да предположим, че саркофагът е внесен недовършен и по-късно е изваян вторият бюст на Севера и е изписано посвещението на надписното поле.

Възможно е една от мраморните плочи с гирлянди, букраний и овнешка глава също да е част от разрушен саркофаг. Има и надгробни плочи с портретни изображения, дорийски и йонийски колони, бази и капители. Много ценна е и олтарната масичка с релефно изображение на орел от едната страна, олтар с релефна украса и др.

За първи път в български музей постъпва и каменна плоча с изображение на митологичната сцена със свещената вълчица, кърмеща Ромул и Рем, потомците на троянския герой Еней, основателите на Рим.

източник: НИМ

"Първо сме българи"

2011-02-24T14:52:00.001+02:00

Международен фестивал за подводни филми

2011-02-12T18:22:00.003+02:00

На 19 и 20 февруари любители и професионалисти в областта на подводната дейност ще се съберат в София за да открият Фестивала за подводни филми. Трийсетте продукции от Франция, Испания, Великобритания, Унгария и др., които ще видим са най-известните постижения в тази област за последните пет години. Феста е в Дом на киното, където организаторите ще подредят и изложба с подводни фотографии, а програмата е на ecofest.eu

Приказки за тъкането

2011-02-09T20:30:00.005+02:00

На 10 февруари (четвъртък) 2011 г. в 13.30 часа в Националния исторически музей /НИМ/ ще бъде открита изложбата “Приказки за тъкането”.

Тя е организирана по едноименния проект, реализиран от НИМ с финансовата подкрепа на Националния фонд “Култура” по програмата “Автентичен фолклор”. Основен партньор е Средното специално училище за деца с увреден слух “Проф. д-р Дечо Денев” в София.

Крайната цел е да бъде подпомогнато социализирането на младите хора със специфични потребности чрез запознаване с непреходните ценности на традиционната българска култура.

НИМ притежава богата колекция от народни тъкани и облекла от края на ХІХ и началото на ХХ в., както и уреди, които се използват при подготвителните етапи за традиционното тъкачество. Това дава възможност за обучение на младите хора по обичайните техники на тъкане, както и за използване на традиционни материали при изработването на художествени творби.

При подготовката на изложбата като доброволци участваха студенти от Националната художествена академия. Направен е опит да бъде пресъздадена закачливата атмосфера по популярната песен “Прела баба”, стихчетата на която водят посетителя по експозицията, представяща подготовката на суровините и технологичните етапи. Мултимедийна програма представя всички работни занимания и участниците в тях.

През 2010 г. тържественото откриване на проекта “Приказки за тъкането” съвпадна с празника на пролетта - Първи март. На тази дата през 2011 г. ще започне работа новото тъкаческо ателие в училището.

За една година се състояха 19 занимания, изтъкани бяха 33 пана на рамка и 13 торбички - на хоризонтален тъкачен стан. Обучени са 38 ученика.

В дърводелската работилница на училището момчетата направиха 9 дървени хурки, които, заедно с торбичките, са показани в изложбата. Тя е придружена от дипляна и каталог на включените предмети, изработени от учениците.

източник: НИМ

Двадесето юбилейно издание на Сурва / 28 - 30 януари 2011

2011-01-17T17:16:00.003+02:00

Пълната програма на фестивала и съпътстващите събития виж на Surva.org

Цветята на Корана III

2011-01-13T16:00:00.002+02:00

Третото издание на фестивала „Цветята на Корана“ ще стартира на 20 януари в Дома на киното с иранския филм „Светлина в мъглата“, отличен с наградата „Златна Афродита“ за най-добър филм на фестивала „Любовта е лудост“. В рамките на месец в „Дома на киното“, „Евро синема“, „Червената къща“ и “Dada Cultural Bar” зрителите ще могат да видят специално подбрани програми с най-добрите филми от Иран, Палестина и Мароко, както и заглавия от Турция, Ливан, Йордания и Египет.

Иранската кинематография ще бъде представена с 8 заглавия, сред които най-награждаваният филм за 2009-та „Историята на Ели“, който спечели „Сребърна мечка“ от фестивала в Берлин, както и фаворитът на фестивала в Сан Себастиан „Полумесец“, отличен с цели 3 награди, включително „Златна раковина“ за най-добър филм. Специална прожекция ще има отличеният със „Златна палма“ филм на Аббас Киаростами „Вкусът на черешата“, който до този момент не е показван на екран у нас. Режисьорът ще има двойна премиера в България, тъй като в програмата на фестивала е включен и филмът му „Ширин“, в който се срещат най-известните актриси на Иран и френската звезда Жюлиет Бинош.

За първи път фестивалът „Цветята на Корана“ ще покаже панорама с филми, заснети и отразяващи живота в Палестина. Безспорният хит е американската продукция „Амрика“, отличена с наградата на ФИПРЕССИ на фестивала в Кан и номинирана в три категории за наградите „Независим дух“, включително и за най-добър филм. В пълната си версия ще бъде показан филмът „Врата към слънцето“ по превърналия се в бестселър роман на ливанския писател Елиас Кури. Четири часовата продукция ще бъде прожектирана в две части, като зрителите ще могат да се насладят на най-известната палестинска актриса Хиам Аббас и на звездата на френското кино Беатрис Дал.

Акцентът върху киното на Мароко ще бъде поставен с три филма, сред които впечатляващият дебют на Ясмин Касари „Нероденият плод“, отличен на фестивалите в Мар дел Плата, Копенхаген, Фрайбург и Тбилиси.

Турската суперпродукция „Мустафа“ ще представи впечатляващ портрет на най-уважавания турски държавник Мустафа Кемал Ататюрк. Музиката към филма е дело на Горан Брегович и е написана специално за проекта.

В програмата на фестивала е включен и първият филм заснет в Йордания „Капитан Абу Раид“. Историята за приятелството между сладкодумен старец и група симпатични хлапета изненадващо се превърна в един от хитовете по световните форуми с десетки отличия, включително от фестивалите в Сънданс, Палм Спрингс и Дубай.

Дебют в програмата на фестивала ще направи и филм от Ливан – „Празник всеки ден“ на режисьорката Дима Ел-Хор, който се превърна във фаворит на публиката както в Ливан, така и на фестивала в Торонто.

За първи път в рамките на фестивала ще бъде представена и късометражна програма озаглавена „Кино Изток“, където са намерили място най-награждаваният турски късометражен филм за 2010-та „Велосипед“, отличеният на „Берлинале“ „Бейрут-Берлин“ , както и британската продукция „Тръни и коприна“, представяща четири палестински жени, които се осмеляват да работят професии изцяло предназначени за мъже.

Паралелно с филмовите прожекции във фоайето на Дома на киното ще бъдат изложени фотографиите на Даниел Симеонов и Радослав Шарапанов. Изложбата на Даниел Симеонов „Близо до Близкия Изток” представя впечатляващи кадри, заснети в Сирия, Ливан, Йордания, Мароко и Египет. Докоснете се до жарките лъчи на слънцето в мароканските градове Фес и Казабланка, върнете се векове назад във времето и се разходете из древните останки на египетския град-музей Луксор, поплувайте из безкрайното пясъчно море на Палмира и онемейте пред неописуемо красивите скали на Петра.

Радослав Шарапанов е избрал арабската дума „Йалла!”, за да озаглави своята изложба с фотоси от Йордания. Думата е една от най-често използваните в арабския свят и означава „Хайде!”. Фотографиите са заснети сред оживените улици на столицата Аман, по скалните образувания на древния град Петра и из безкрайната шир на долината Уади Рум.

Фестивалът се провежда със съдействието на Културната служба към Посолството на ИР Иран, Посолството на Палестина, Посолството на Кралство Йордания и Посолството на Кралство Мароко.

Медийни партньори на събитието са БНТ 1, Една седмица в София, списание „За хората”, сайтовете cinefish.bg, sofialive.com, stand.bg, lifestyle.bg, news.bg, drugotokino.bg и prozekcia.com.

Програмата и информация за филмите виж в pozorcompany.com

„СПОДЕЛЕНА ТРАКИЯ” В ИЕФЕМ-БАН

2010-12-11T10:39:00.003+02:00

Фотоизложбата „СПОДЕЛЕНА ТРАКИЯ” представя Одринска Тракия по един нестандартен начин – не исторически и политически делена, а споделена от местните хора от двете страни на българо-турската граница, наследници на преселници от Балканите, потомци на тракийски бежанци от Източна Тракия, в поредица от събития, в мрежа от културни и обучителни инициативи, в откриването и преживяването на общото наследство.

Изложбата включва фотоси от Одрин, Кешанско и Узункюприйско, които представят на широката публика съхранените и новите български места там и свидетелстват за постоянния човешки стремеж към преодоляване на границите – ментално и физически, с акцент върху културното общуване, пренасянето на културни модели и тяхното споделяне с „другите” като вариант на културен обмен.

Специално за случая Националният етнографски музей ще изложи старинни предмети от района на Тракия, които рядко могат да се видят от публика: шевици, носии, съдове.

Автори на фотоизложбата са Валентина Ганева-Райчева и Наталия Рашкова от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН, които представят част от работата по изследователския проект „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия”, финансиран от Фонд „Научни изследвания” на Република България (2sidesborder.org).

„СПОДЕЛЕНА ТРАКИЯ” ще се открие на 16 декември 2010 г. (четвъртък), от 17:00 ч. в залите на Националния етнографски музей (пл. „Княз Александър І” № 1 – Княжеския дворец) и ще остане отворена за публика до 16 март 2011 г.

източник: ИЕФЕМ - БАН

Моята оригами снимка 2010

2010-12-11T10:29:00.005+02:00

От 10.12.2010 г. до 10.01.2011 г. за втора поредна година ще се проведе онлайн фото оригами конкурса “Моята оригами снимка 2010”. В първото издание на конкурса взеха участие 38 човека и се събраха над 90 снимки на оригирами.

В конкурса може да участват всички фенове на изкуството на оригамите, които изпратят авторска снимка на оригами фигурка на емайл: konkurs@origamite.com .

Разрешено е изпращането до три снимки на три различни модела, като всеки изпратил снимка участва директно за разпределянето на три уникални статуетки в категории “Оригами мастер” , ”Оригами снимка” и ”Награда на публиката”.

Наградите представляват три уникални статуетки символизиращи оригами жерав на специално изработена дървена стойка.

По-голямата част от участниците в журито са световно известни оригами майстори, което е добър знак за качествено определяне на победителите в конкурса.

Повече подробности виж на оригамите.ком

Ливинг СОЦ

2010-12-08T23:34:00.002+02:00

Къде, кога и как - виж на livingmuseum.eu

Тракомикс / Thracomix

2010-12-04T16:44:00.002+02:00

„Тракомикс (Thracomix)” е интерпретация на случки и нрави в седем рисувани приказки от различни времена из земите български ... с продължения.

“Първоначалната идея – разказват авторите – е да има само една история, развиваща се по времето на разцвета на цивилизацията на траките. Предвид непрекъснатите значими археологически открития по нашите земи от същото това време, сметнахме че е добре масовия читател в по-непретенциозна форма да се запознае с бита, нравите и поведението на прародителите ни. С добавянето на шестте други истории, решихме че ще е по-забавно и по-ясно ще се види приемствеността между епохите и хората живеещи на едни и същи места в различни времена.”

Пилотния брой от 56 старници (16 цветни и 40 черно-бели) е вече в книжарниците и реповете срещу 4,95 лв.

За повече инфо следи официалната страница и групата във фейсбук

източник: авторите

Фестивал на етнографския и антропологичен филм _ София 2010

2010-11-17T00:07:00.011+02:00

От 25 до 28 ноември 2010 г. в София ще се проведе първото издание на Фестивала на етнографския и антропологичен филм (ФЕАФ). Идеята за подобен форум не е нова. През 1998 г. визуалният антрополог проф. Асен Баликси организира в Дом на киното “Фестивал на етнографския филм”, на което издание специален гост е един от основателите на cinéma Vérité – френския антрополог и режисьор Жан Руш. В наши дни Сдружение за Културни Инициативи реши да продължи традицията и да организира ФЕАФ София 2010.

Специален гост в настоящият фестивал ще бъде именно проф. Баликси. Той е живял в Истанбул, София, Женева, Отава и Ню Йорк, с които го свързват различни моменти от личния му и професионален живот. В края на 50-те години на миналия век започва неговата теренна работа сред ескимосите нетсилик, която трае повече от десетилетие. Наред с многобройните публикации по темата, бял свят вижда и документалната серия от филми “Netsilik Eskimo Series” (1967). Те влизат като програма в американската учебна система под заглавието “Man: A Course of Study” (MACOS) и са показвани по фестивали на етнографския филм в цял свят. Работата на Баликси като етнограф го отвежда и при пустинното племе данакил в Етиопия, в североизточен Афганистан и народа пущуни, при ескимосите сиреники в източен Сибир, в бившето кралство Сиким в Хималаите и разбира се на Балканите. Следствия от тези експедиции са филмите “The Sons of Haji Omar” (1978), Chronicle of Sereniki in Siberia (1989), “Помашки портрети” (1997), “Мюсюлмански лабиринти” (2003), “A Month In The Life of Ephtim D.” (2003), последните три от които заснети в България. Част от тях ще бъдат показани в програмата на ФЕАФ София 2010.

Другият акцент във фестивала ще бъдат лентите на Жан Руш (1917 – 2004 г.). Французина работи повече от 60 години в полето на визуалната антропология, повечето от които в Африка. Много от творбите му се квалифицират като етнофикшън – жанр, който е на границата на игралното кино, повлияно от навлизането на сюрреализма от 20-те години на XX век и чистия документален филм. През 1941 г. Руш отива да работи като хидроинженер в африканските колонии. Междувременно на един от обектите, които ръководи мълния убива десет души. Бабата на Дамур Зика, приятел на Руш от племето сорко, прави ритуал с който очиства мъртъвците. Това е момента от който Жан Руш решава да снима етнографски филми. Именно Зика е във фокуса на много от тях, където демонстрира традициите и културата на хората от долината на река Нигер. Между 1967 – 1974 г. Жан Руш и Жермен Дитерлен заснемат в няколко филма последната церемония Сигуи на племето догон, която се провежда веднъж на 60 години и съвпада с конкретен момент от орбитата на звездата Сириус.

В програмата на ФЕАФ ще бъде показана и работата на няколко музея в заснемането на етнографски филми. После ще наберем билки за Еньовден, ще отидем до Странджа за да видим тайнствените обреди на нестинарите и ще се потопим в маскарадните традиции на нашите кукери, хърватските звончари и италианските арлекини.

Фестивала на етнографския и антропологичен филм ще се проведе в Конферентната зала на Софийския университет „Свети Климент Охридски”, Северно крило, II етаж.

ФЕАФ София 2010 се организира от Сдружение за културни инициативи и Академичното етноложко сдружение, с партньорството на Френският културен институт в София и Катедра Етнология на Софийския университет. Медийни партньори на събитието са сп. “Обекти”, COOLтурната рубрика на pozorcompany.com и oikumen.info.

Входът е свободен

ПРОГРАМАТА

ЧЕТВЪРТЪК / 25 ноември

18.00 Начало

Младият Баликси при ескимосите / личен архив

18.15 At the Autumn River Camp part 1 / Film in the Netsilik Eskimo series / 1967 / Асен Баликси / 26 мин. / аудио: ескимоски език, субтитри: няма
Филмите показват традиционния живот на ескимосите от групата Нетсилик от района на Пели Бей в канадска Арктика. Снимките са направени между 1963 и 1965 година под режисурата на Асен Баликси, като специалист етнограф от университета в Монреал. Кадрите представят естествени звуци от региона и бита на ескимосите, чиято реч не е преведена на други езици, позволяващи на зрителя максимална близост до терена. Серията от близо 11 часа проследяваща един календарен цикъл от живота на ескимосите, влиза в образователната програма в САЩ за средните училища под названието Man: A Course of Study (MACOS).
„At the Autumn River Camp” показва нетсилик в края на есента, когато те правят заслони от сняг с покриви от кожа в речните долини. Гъските са си отишли вече, но тук-там все още може да се видят мускусни волове. Главния протагонист във всички серии – ескимоса Итимангнарк прави на детето си играчка от челюстите на карибу и каишка за кученцето. На следващия ден жените отиват да съберат мъхове за огън и светлина в домовете, а мъжете показват как се лови риба с копие.

18.40 Откриване

19.10 At the Autumn River Camp part 2 / Film in the Netsilik Eskimo series / 1957 / Асен Баликси / 33 мин. / аудио: ескимоски език, субтитри: няма
Мъжете започват да изграждат иглу, а една от жените работи върху традиционната дреха парка, която изработва от кожа на елен карибу.

19.40 La Chasse au Lion a L`arc / 1965 / Жан Руш / 80 мин. / аудио: френски език, субтитри: български
“Само ловците Сонгхай , които са наследствена каста, имат право да убиват лъвове. На пастирите е разрешено единственно да хвърлят камъни по тях за да ги изгонят. В Пеул считат, че лъвът е необходим за стадото и там са в състояние да идентифицират лъвовете само по следите които оставят. Но когато лъв убива твърде много бикове, то той трябва да бъде премахнат, тъй като този лъв е убиец” (Ж. Руш). От 1957 г. до 1964 г., Руш наблюдава ловците Гао от региона Ятакала и филмът разказва епизоди на лова, в които технологията и магията са тясно преплетени.

21.00 Коктейл

ПЕТЪК / 26 ноември

18.00 Етнос и логос / 2010 / 24 мин. / аудио: български език
Филма е реализиран от Академично Етноложко Сдружение, Студентски съвет на СУ и исторически портал Anamnesis по случай 30 години Катедра Етнология на Софийският университет. Основните опорни точки в него са между миналото и бъдещето на специалността през погледа на студентите етнолози и времето от откриването на учебната година до първият “терен”.

18.40 Живот в Западната пустиня на Египет / 2009 / Джени Маджаров / 27 мин. / аудио: български език
Филма представя Западната пустиня на Египет като природна даденост, както и живота в озисите – Сива, Карга, Дакла и Фарафра. Вниманието е насочено основно към начина за изграждане на традиционен тип селище в пустинята, архитектура на жилища и сакрални сгради (джамии, надгробни камери, параклиси), обществени пространства и колективен живот, местен поминък на населението, културно-историческо наследство и неговото място в съвременния стопански живот на тази част на Египет. Филма е правен за телевизия ТТV.1.

19.30 Thingvong / 2005 / Anna Balikci-Denjongpa, Asen Balikci / 78 мин. / аудио: език лепча, субтитри: английски
Филмът илюстрира промените в битието на Лепча (коренното население на Сиким) в резервата Дзонгу, Северен Сиким през последните 60 години. От 40-те години на миналия век жителите на Тингвонг изоставят лова и събирачеството и се превръщат в уседнали земеделци. Цялата планина е превърната в терасовидни площи за отглеждането на ароматен кардамон и ориз. По това време Лепча приемат и будизма без обаче да изоставят шаманските си традиции. Филма е част от дългосрочен проект по визуална антропология за племенните общности на Сиким (Индия) и е продукт от над 100 часа документални кадри за архива на Namgyal Institute of Tibetology в столицата Гангток.

СЪБОТА / 27 ноември

10.00 Нестинарството – документални кадри от с. Българи / Красимир Стоилов, Иваничка Георгиева / аудио: български език

„Сцената” на нестинарските игри в село Българи

Избраните последни свидетели / 2009 / Гинка Чолакова, Ружа Нейкова / 120 мин. / аудио: български език
„Това е филм за една древна традиция в нестинарското село Българи, което нашият екип наблюдава повече от 10 години. Снимахме при различни обстоятелства и с различни камери ... Следвали сме хода на действото без намеса. Благодарение на хората, които ни допуснаха до себе си, ние се докоснахме до вярата в един стар и могъщ бог ... Светът на тези хора, техните съдби, радости и сълзи стана част от нашия живот. За тази памет е нашия разказ. Той не следва „класическата” филмова драматургия, а стария принцип на обредността в българската фолклорна традиция – принципът на веригата. При нейното изковаване всяка брънка е еднакво важна и неотделима от останалите. Последователността и повторението на техния „образ” и форма – на действия, вещи, ход, музикални мотиви, ритъм ... сътворяват пространството в градация – като сакрално ...” Ружа Нейкова, сценарист

13.00 Обедна пауза

14.00 Карнавалът – крал на Европа / 70 мин. / аудио: български, италиански, хърватски, македонски, френски език; субтитри: английски
„Карнавалът – крал на Европа” е изследователски проект на Museo degli Usi e Costumi della Gente Trentina (Тренто, Италия) включващ теренно проучване, заснемане на документални филми, създаване на пътуваща изложба, както и организиране на международни конференции и семинари. Този филм представя важни прилики и специфични аспекти на карнавалите (маскарадните игри) свързани с плодородието през зимния календарен цикъл в различни области на Европа – Балканите, Апенините и Иберия.

15.10 По пътя … на юг от Дунав / Николай Ненов, Десислава Димитрова, Венцислав Петков / 27 мин. / аудио: български език
Филмът е част от проекта „За едно общо бъдеще”, по програма PHARE-CBC, Romania-Bulgaria, 2006, RO 2006/018-445.01.04.03. Трима представители на различни цигански общности от Североизточна България демонстрират занаяти, присъщи на собствената им група. Занаяти, породили названия, които изграждат социуми, йерархии, женитбени предпочитания. Ковач, лъжичар и вретенарка показват умения, които днес са непознати сред местните общности. Пред очите на зрителя героите на филма превръщат със своите умения природата в култура.

15.40 Просфорите на Атон / Христо Мишков / 40 мин. / аудио: български език
Филма представя изработването на просфори в Светогорските манастири Симонопетра, Хилендар и Зограф и в една от килиите към Великата лавра „Свети Атанасий”

16.20 Къз Ана Текке – първи стъпки в създаването на видоедокумент по време на теренна работа / 2010 / Илия Вълев / 21 мин. / аудио: български език
Филма има за цел да представи теккето в село Момино, община Търговище, както и някои от обичаите и обредите практикувани там. Теккето са радва на изключителна посещаемост както на представители на алевийско – бекташийската общност, така и от тази на ортодоксалните мюсюлмани – сунитите. Акцента във филма е поставен върху най-честият обичай при Къз Ана Текке – даването на курбан. Отделните сцени във филма проследяват някои моменти от курбана направен от едно ромско семейство от с. Ясеновец (Разградско) за здраве на дъщеря им.

16.40 Възстановка на жътва в АЕК Етъра / 2010 / Мирослав Петков / 15 мин. / аудио: български език
Филма представя една от възстановките на традиционни поминъчни форми каквито се правят ежегодно в АЕК „Етър”. Следва се концепцията на терена да се пренесе в рамките на музея и пред публика да се покаже как се е жънало през XIX и началото на XX век. Акцента пада върху основнте моменти: жетварите отиват на нивата, наричания преди жътвата, самата жътва – отрязване на класовете и връзване на снопите, обичая да се забива сноп пред първия човек минаващ покрай нивата, правене на кръстци, плетена на брада на нивата и носенето й на стопанина. Всичко това е на фона на традиционни жътварски песни.

16.55 Еньовден / 2006 / 7 мин. / аудио: български език
Филмът популяризира Еньовден – професионален празник на българските фармацевти. Описаните практики са издирени от етнографите в района на Смолян и възстановени от аптекарската гилдия. Продукцията е направена по поръчка на Съюз на фармацевтите в България, клон Смолян. Кадрите в него са на Величка Петкова – кореспондент на БНТ в Смолян и оператора Владимир Адев.

17.00 Пауза

Адиле и Анифе / Мюсюлмански лабиринти

17.20 Мюсюлмански лабиринти / 2003 / Асен Баликси, Антони Дончев / 51 мин. / аудио: български език, субтитри: английски
Българите мюсюлмани в търсене на своята идентичност през лабиринтите на религиите, попфолка, бизнеса, тютюна, чуждите езици. Фимлът е заснет в село Брезница, разположено в подножието на Пирин планина, което е населено предимно с помаци – българоезични, които са приели исляма преди три века. Те самите се считат за потомци на турци, депортирани от древния анадолски град Коня. Устояли на натиска по време на социализма, с появата на демокрацията жителите се оказват разделени от нови идеологии. Продукцията на антрополога Баликси и режисьора Дончев е заснета от младия оператор – брезнинчанина Ибрахим Юнин, обучен в методите на етнографското кино.

18.10 Помашки портрети – “Жените от Брезница”, “Светът на старият Ибрахим” / 1997 / Асен Баликси / 2х42 мин. / аудио: български език, субтитри: английски
Тези две продукции и „Мюсюлмански лабиринти” описват етнографският проект на Асен Баликси в село Брезница започнал още през 1994 г. с обучителен семинар по визуална антропология за местните момчета и момичета. Следва серията “Помашки портрети” описваща живота на помашките жени от традиционното село и възрастния Ибрахим след 50 години комунистическо управление. Последната продукция е “Мюсюлмански лабиринти” за идеологическият натиск сред помаците, произтичащ от ислямския фундаментализъм, пантюркизма, българският национализъм в училищата, американската поп култура и т.н.

19.40 A Month in the Life of Ephtim D. / Асен Баликси / 56 мин. / аудио: български, английски език
Филма разказва за живота на един 73 годишен пенсионер от България след рухването на Съветския съюз. Следваме Евтим от масата, на която току що е обядвал със съпругата си с хляб, малко маргарин и чесън, до парка, където рахожда кучето и се среща с приятели. Цял живот Евтим е бил комунист. Той и приятелите му още присъстват на срещи на Социалистическата партия в София. Трудно би разбрал един човек от Запада, защо хората от Източна Европа не прегръщат свободата си, а още тъгуват за “доброто старо време” през комунизма.

НЕДЕЛЯ / 28 ноември

10.00 At the Winter Sea Ice Camp part 1-4 / Film in the Netsilik Eskimo series / 1967 / Асен Баликси / 120 мин. / аудио: ескимоски език, субтитри: няма
Филмите показват традиционния живот на ескимосите от групата Нетсилик от района на Пели Бей в канадска Арктика. Снимките са направени между 1963 и 1965 година под режисурата на Асен Баликси, като специалист етнограф от университета в Монреал. Кадрите представят естествени звуци от региона и бита на ескимосите, чиято реч не е преведена на други езици, позволяващи на зрителя максимална близост до терена. Серията от близо 11 часа проследяваща един календарен цикъл от живота на ескимосите, влиза в образователната програма в САЩ за средните училища под названието Man: A Course of Study (MACOS).
В края на зимата, когато студът е повече от суров, хората и кучетата са доволни, че могат да прекратят пътуването и да направят лагер. Време е всеки да извади и поправи копието си и да потегли върху морския лед за лов на тюлени. Въоръжени с огромно търпение те чакат с часове, но когато животното се покаже ударът е безпогрешен. На сутринта жените правят поправки по иглутата, а децата си играят с топка от кожа на прилеп. Когато мъжете се прибират с улова започва строителството на голямото иглу. Следват мигове на радост и забава ... В утрото на новият ден голямото иглу е изоставено и шейните отново се понасят из просторите на морския лед.

12.00 The professional foreigner: Asen Balikci and Visual Ethnography / 2009 / Rolf Husmann, Manfred Krüger / 59 мин. / аудио: английски език
Асен Баликси е водеща фигура в заснемането на етнографски фими в продължение на много десетилетия. В серия от разговори между Баликси и режисьора Ролф Хусман заснети на различни места, свързани с живота и работата на визуалния антрополог картината ни отвежда от Истанбул, където героят на лентата е отраснал до Канада. Там Баликси работи върху живота и бита на ескимосите нетцилик и заснема поредицата Netsilik Eskimo Series. Работата му като етнограф продължава в Афганистан, при българските помаци, в Кралство Сиким., като координатор на Комисията по визуална антропология (CVA) и преподавател в летни училища в Сибир и България. Лентата не само показва в детайли известният специалист по визуална антропология, но и акцентира върху важни въпроси за етнографския филм като цяло.

13.00 Обедна почивка

14.00 Chronique D`un Ete / 1961 / Жан Руш / 90 мин. / аудио: френски език, субтитри: български
Париж, лятото на 1960 г. Едгар Морин и Жан Руш интервюират група парижани как се справят с живота, като първият въпрос е винаги: “Щастлив ли си?”. Темите са разнообразни – любов, работа, свободно време, култура, расизъм ... И тук идва въпроса това е cinéma vérité или игрален филм, кой герой играе пред камерата и кой в живота ?
15.30 Moi un noir / 1959 / Жан Руш / 73 мин. / аудио: френски език, субтитри: български
Група млади нигерийци напускат саваната за отидат да работят в Кот д'Ивоар. Те пристигат в Трейчвил, беден квартал на Абиджан, изгубени, без изградени ценности в съвременната цивилизация. Главният герой, който разказва собствената си история, нарича себе си Едуард Дж. Робинсън (в чест на американския актьор). Подобно на него, приятелите му са приели псевдоними, с които искат да създадат макар и символично идеалната личност.

16.45 Les Maitres Fous / 1955 / Жан Руш / 30 мин. / аудио: френски език, субтитри: български
Този филм, заснет за един ден, показва ритуали на религиозен култ. Поклонниците на Хауку, са работници, които са пътували от Нигер до Акра, за да се срещат за голямата годишна церемония, а ритуалът тепърва започва.

17.15 Пауза

17.35 Petit A Petit / 1972 / Жан Руш / 90 мин. / аудио: френски език, субтитри: български
Дамур, който е управител на фирма за внос/износ в Ауру, наречена “Малко по малко”, решава да постори жилищен блок и заминава за Париж, за да разбере „как хората могат да живеят в къщи с повече от един етаж”.
Там той открива любопитния начин на живот и мислене на парижаните, който впоследствие описва в “Персийски писма” изпращайки ги редовно на другарите си, докато един от тях, вярвайки, че Дамур е полудял, изпраща и Лам след него.

19.05 Moso Moso / 1998 / Жан Руш / 73 мин. / аудио: френски език, субтитри: български
Ядрото на тази среща с Жан Руш е в принципа “Comme si” (нека се преструвам), в която се описва това, какво са за него двете правила: да се живее и да се правят филми – “Преструвайки се, че нещо е вярно, ти стигаш много по-близо до реалността “, казва той. И докато Жан Руш, заедно с най-големите си приятели, Дамур и Талу, се преструват, че правят филм, наречен “La Vache merveilleuse” (Чудната крава), Жан-Андре Фиечи успява да формулира човекът (Ж.Р.) и неговия метод, създавайки филм за кинорежисьора Жан Руш.

„Естонски багри в ръкавички”

2010-11-10T23:33:00.002+02:00

Поради северния климат ръкавиците с един пръст са съществен елемент от живота на естонците. Те притежават не само практическа стойност, но играят и съществена роля в естонската фолклорна култура – тези ръкавици ясно показват регионалните различия и развитието на методите в плетенето в Естония през вековете. Днес традицията, свързана с плетенето на ръкавици с един пръст е все още жива.

Уменията, свързани с плетенето, са били възприети в Естония по време на кръстоносните походи. Открити са парчета от ръкавици с един пръст, датиращи от края на ХІІІ – началото на ХІV в. – това са най-старите плетива, запазени в северна и източна Европа. Според научни изследвания през ХVІІ-ХІХ в. ръкавиците с един пръст са служели за обменна стока – изнасяни са за Швеция и Латвия.

Ръкавиците били изплитани от местна вълна. Момичетата започвали да се учат да плетат още от десетгодишна възраст и създавали голяма част от плетивата за цялото семейство. Орнаментите, украсяващи ръкавиците, са се запазили през вековете, предавайки се от поколение на поколение в рамките на едно село. Ръкавиците са играели съществена роля по отношение на вярванията и традициите на естонците. Някои мотиви, като кръстът, триъгълникът, обрамченият четириъгълник, ромбът, назъбената или вълнообразна змиевидна линия, звездата с четири лъча са предавали магическите послания. Хората разчитали на ръкавиците при почти всяко едно начинание, като вярвали, че вплетените орнаменти ще им донесат късмет и ще ги предпазват от злини. Мъжете затъквали чифт ръкавици в коланите си дори и в топлото лятно време, когато трябвало да пътуват надалеч от дома. Ръкавиците играели важна роля за магията на плодородието. Докато се подготвяла за сватбата си, булката изплитала дузини чифтове ръкавици, понякога дори от 50 до 100. Както булката, така и младоженецът носели ръкавици по време на сватбената церемония, и не ги сваляли дори и на празничната трапеза. Към важите дейности винаги ритуално се подхождало с ръкавици на ръцете, например построяването на къща.

Съвременните естонци са забравили традициите, свързани с ръкавиците, както и по-голямата част от наименованията на техните десени. Плетенето като умение все пак се е запазило и от момичетата се изисква да изплетат поне един чифт ръкавици в училище. Естонците от 21 в. все още обичат топлите вълнени ръкавици с геометрична орнаментика, които са незаменими през снежните зими.

Изложбата „Естонски багри в ръкавички” се организирана от Националния музей на Естония, Посолството на Република Естония в България и Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Тя представя само малка част от огромната колекция от ръкавици с един пръст и свързаните с тях истории, съхранявана в Националния музей на Естония, основан през 1909 г. Показаните ръкавици с един пръст на копия на музейните експонати, изплетени от студенти и възпитаници на националните занаяти в Академията за култура „Вилянди” към Университета в Тарту. В експозицията ще бъдат включени и традиционни за България плетени чорапи – най-доброто от колекцията на Националния етнографски музей.

Изложбата ще бъде открита на 16 ноември 2010 г. в 17:00 ч. в Националния етнографски музей (пл. „Княз Александър І”, №1 – Княжеския дворец) с приветствено слово на Посланика на Република Естония в България Негово превъзходителство Рейн Ойдекиви. Събитието включва и представянето на две издания на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН, резултати от първата по рода си научна конференция, посветена на балкано-балтийската проблематика: “Balkan and Baltic States in United Europe: Histories, Religions, and Cultures” (съст. Екатерина Анатасова и Маре Къйва, изд. Парадигма) и брой 3-4 от 2009 г. на сп. „Български фолклор”.

Изложбата ще остане в залите на Националния етнографски музей до 14 декември 2010 г.

„Салвадор Дали. Божествена комедия”

2010-11-10T23:21:00.005+02:00

На 16 ноември 2010 година, в 18 часа, в Националната галерия за чуждестранно изкуство се открива изложбата „Салвадор Дали. Божествена комедия”, колекция от САЩ. Тя включва илюстрациите към поемата на Данте Алигиери (за всяка от стоте песни от разделите: Ад, Чистилище и Рай), изпълнени в техниката цветна гравюра на дърво.

След първото представяне на графичното му творчество преди две десетилетия, това събитие е второто поред в Галерията, свързано с изкуството на големия испански майстор, и е посветено на двадесет и пет годишнината от нейното създаване.

Салвадор Дали безспорно е едно от най-популярните имена в изобразителното изкуство на 20. век, чието магично въздействие не е изгубило силата си и до днес. Обект на полюсни оценки, творчеството му неизбежно стъписва със своя обхват и с дързостта на жеста, с който художникът дирижира натрапчиво зрелищните акции на личностната си изява.

Започнал да рисува от малък, Дали получава солидна подготовка по отношение на рисуването и живописта в Кралската академия „Сан Фернандо” в Мадрид, независимо от противоречията с преподавателите и от факта, че така и не успява да завърши обучението си там. По същото време в Барселона придобива първите си умения в изкуството на гравюрата, под ръководството на известния график и педагог Хуан Хименес.

Преминал в ранния си период през опита на повечето модерни течения на времето, между които най-съществена за него е може би италианската метафизична живопис, той намира себе си като художник в кръга на парижките сюрреалисти, оглавявани от писателя Андре Бретон, автор на двата сюрреалистични манифеста. Както е известно, това течение, родено през 20-те години на века от нихилистичната игра на дадаизма, разпространено първоначално в литературата, по-късно и в изобразителното изкуство, основава своята философия за творческия акт върху автоматизма, подсъзнателното и съня.

Разногласията на Дали с останалите сюрреалисти – дали поради спорните му коментари за Хитлер и франкистите или заради академичните елементи в картините му, – са причината скоро връзката му с тях да се прекъсне. Въпреки това, именно на него е отредено да остане най-ярката знакова фигура на това течение в изобразителното изкуство.

В произведенията му от зрелия сюрреалистичен период въображението на художника съчетава триизмерния абсурд на сънищата с метаморфози на познати предмети и халюциногенни образни отломки от собствената му житейска реалност, „заковани” в перспективата на монументални пространствени видения-метафори.

Създаденото от художника включва неизброим репертоар от живописни и скулптурни творби, рисунки, печатна графика, илюстрация и сценичен дизайн, ексцентрични естетически теории и литературни опуси, работа в киното като сценарист, режисьор и художник, и дори създател на парфюм с неговото име.

Илюстрирането на литературни произведения заема ключово място в тази творческа всеобхватност. В него се отразява специалното отношение на художника към словото, неговата страст към четенето, познаването на литературната класика и собствената му дарба като автор на стихове, есета, автобиографични съчинения, сценарии за филми и забележителния роман „Лица зад маски” (издаден и у нас).

Илюстрациите към „Песните на Малдорор” на френския поет Лотреамон, поръчани от известния издател Албер Скира през 1933 и изпълнени собственоръчно от художника в техниката на офорта, са смятани за едно от най-сериозните му постижения в тази област. Подобно на Гюстав Доре, той се насочва главно към безсмъртните сюжети в литературата. Известни са неговите графични серии „Митология”, към Библията, към „Дон Кихот” на Сервантес и към „Фауст” на Гьоте, към стихотворенията на Жан Ронсар и на Гийом Аполинер и много други.

Оригиналните акварели на Дали към „Божествена комедия” на Данте Алигиери, по които е изпълнена графичната серия, са поръчани на художника от италианското правителство през 1953, във връзка с идеята за издание на поемата, посветено на 700-годишнината от рождението на поета. По ред причини това не се осъществява, и малко по-късно двама френски издатели – Жозеф Форе и Жан Естрад – се заемат с издаването на серията в 6-томно библиофилско издание с пълния текст на френски език. Осъществяването му обхваща период от 10 години и то излиза в два варианта – луксозно в 33 екземпляра и популярно – в 4765 екземпляра. Под наблюдението на самия художник илюстрациите са възпроизведени от екип опитни гравьори в техниката цветна гравюра на дърво.

При изпълнението на акварелните илюстрации за всеки цвят е гравирана отделна дъска, а крайният резултат (завършеното изображение) е постигнат посредством наслагването на цветовете в определена последователност на отпечатването. От всеки цвят и от комбинации на наслагванията са извадени междинни отпечатъци (т. нар. декомпозиции), които показват състоянието на изображението на даден етап. Част от тях (по11 към три от илюстрациите), също ще бъдат показани в изложбата наред с цялата серия.

В илюстрациите на Дали класическият разлив на акварела е преведен на езика на графичната техника, който му придава дискретната си специфика, а литературният текст е разчетен по новому, особено ако го сравняваме с мрачното величие в класическите илюстрации на Доре или с поетичното изящество в рисунките на Ботичели към поемата. Въображението на Дали следва познатите сенки от творбата на великия италианец, като ги вписва в странни композиционни решения и често ги примесва с елементи на собствената си фантазна образност. Така приближава вечния им смисъл към съвременността, а зрителят се отправя на необикновено пътешествие в света на двама гении.

Изложбата се организира от НГЧИ и Музейната галерия за модерно изкуство и може да бъде разгледана до 17 януари 2011 година.

Източник: НГЧИ

Творбите на Рене Магрит у нас

2010-11-10T23:09:00.004+02:00

Това е първата изложба на прочутия художник в България. Събитието се организира от галерия GreenCat по програмата на Белгийското председателство на ЕС и в сътрудничество с Белгийския фестивал и Белгия-България-Люксембург бизнес клуб. Творбите на Рене Магрит ще бъдат изложени от 11 до 25 ноември във фоайето на хотел Кристал Палас на ул. „Шипка” 14 в столицата.

Експозицията ще представи някои от най-емблематичните творби на майстора.

Рене Магрит е считан за най-харизматичния творец от движението на сюрреализма, световната му слава е повече от добре известна, а творбите му са част от музейни колекции в цял свят.

Произведенията, които ще бъдат представени в София са официално припознати от „Наследство Магрит” (Magritte Succession) в Брюксел, Белгия, и включват: „Les amants”, (1928), „Le viol” (1934), „La Trahison des images” от 1952 г., известен още като « Ceci n’est pas une pipe » (прев. „Това не е лула”).

Източник: GreenCat Gallery

Шон Джефърд: Много пъти спирахме работа, след намеса на полицията

2010-11-02T07:53:00.007+02:00

Шон Джефърд е режисьор на един от най-провокативните проекти, появили се в ъндърграунд пространството напоследък – документалният дневник „Пънк в Пекин”. Филмът е забранен в Китай, атмосферата, която виждаме е напълно непозната за 98% от населението на страната, а участниците са преследвани от властта. Джефърд беше приятно изненадан, че България е сред първите страни в света, където филмът ще бъде прожектиран и се съгласи за интервю, в което сподели какво му е коствало да снима в Китай, как гледат в страната на един чужденец, който иска да представи тъмната страна на музикалната сцена и как се развиват пънк групите след заснемането на филма.

Как реши да направиш филм за ъндърграунд сцената в Пекин? Кое те провокира да го заснемеш?

Бях в Ню Мексико и от снимачната компания ми показваха разни места, подходящи за снимки за нов филм. Там се запознах с Брайън Хардгруув от Public Enemy и той ми разказа, че в момента продуцира албум за една ъндърграунд банда, която всява смут в Пекин. Това бяха Demerit. Стана ми интересно и реших да замина за Китай и да видя тази група. След снимки, които продължиха около седмица, реших, че трябва да остана и да се запозная отблизо със субкултурата на тази страна. Наложи се да се въоръжа с търпение, докато намеря инвеститори за този смел проект. Накрая успях, събрах малък снимачен екип и стартирах снимките за филма.

Планирал ли си предварително заснемането на такъв филм или решението да го направиш дойде в последствие?

Още щом се запознах със Спайк от Demerit, вече знаех, че трябва да направя филм за музикалната сцена, част от която беше той. Навлизайки в този свят, пред мен се разкриваха други нови групи. Започнах да подбирам онези, които в текстовете на песните си засягаха наболели проблеми. Неща, зад които бях твърдо решен да застана и да подкрепя. Самият процес по създаването не беше съвсем планиран, но скоро след началото усетих, че съм силно повлиян от тези хора и от това, което правят. Харесваше ми духът на аутсайдерите, исках да им помогна така, както мога. Те имаха късмет, че съм режисьор и че търсех нещо интересно за нов проект. Всичко останало се случи съвсем естествено.

Популярна ли е субкултурата сред младите хора в Китай?

Мога да кажа само за тези неща, които видях там. Не съм експерт в това, защото самият аз добих представа за влиянието на това течение от посещението си в страната. Фактите сочат, че субкултурата е изключително популярна, но само сред малобройна прослойка от хлапета, а масата млади хора в Китай изобщо на са наясно за съществуването й. Трудно е да стигнеш до публиката, особено ако не те пускат по радиото, телевизията, или държавата контролира всичко, което изтича в интернет. Особено ако през целия си живот младият човек е поставен на стриктна диета като е заливан единствено от сладникави поп бози. Интересът при тях се е породил, просто защото не са чували нищо различно.

По време на снимките, създаваха ли ти проблеми полицията или някакви държавни институции?

Да, много пъти ни се наложи да преустановим работа, след намеса на полицията. Просто бяхме отстранявани от местата, на които снимахме. Веднъж дори ни конфискуваха и камерата. Но имайки предвид, че снимах филма докато се провеждаха Олимпийските игри в Пекин, имах усещането, че по това време чужденците бяха оставени без надзор малко повече от обикновено. Когато се върнах да довърша филма след година, контролът беше доста по-голям и ми създадоха доста препятствия.

Лесно ли се съгласиха групите да участват във филма?

Изобщо не ми обърнаха внимание когато се свързах с тях в началото. Всички бяха толкова обезверени, мислеха си, че съм поредният странник от Запада, дошъл на екскурзия в Китай. Когато се поопознахме, обсъдихме текстовете, трудностите им и стигнахме до същността на това, което тези хора искат да постигнат и да покажат на света, беше ми предоставена изключителна възможност да вляза зад дебелите стени, в света на тези бунтари. Сякаш бях разбрал каква е мисията им и задачата ми беше да покажа всичко това на външния свят. Освен това аз съм австралиец, а ние също сме бунтари. Това според мен помогна много, за да сринем всички прегради.

Филмът е заснет преди около година. Знаеш ли какво се случва сега с MiSanDao, Demerit and Hedgehog? Кога за последно имаше новини от тях?

Поддържам контакт с всички групи, които снимах. Често се чуваме и с Невин Доумър от „Maybe Mars”. Работят здраво, за да популяризират музиката си на Запад. Поради недоверието на властта и съмненията им за целите на това движение, шансът тези банди да имат някакъв комерсиален успех или да изгреят на музикалната сцена в Китай се изключва напълно. Затова другата им алтернатива е да опитат да покорят Запада. Demerit са на турне в САЩ през 2011 г. Вълнувам се и се радвам, че ще се видим отново, защото мисля да пътувам заедно с тях.

Лейджун от Mi San Dao работи, както винаги. Заедно с групата създават нов албум и планират скоро да тръгнат на турне в Германия. Двамата с Марк Ой работим по публикуването на албум с негови фотографии в Лондон. Лю Бао, който в момента има проблеми със закона, ще бъде отново на свобода през 2011 г. и няма търпение да излезе, за да продължи да прави своята музика.

Скоро не съм чувал Hedgehog, но вярвам, че продължават да правят велики парчета и не спират да обикалят клубовете на Пекин. Радвам се, че бях част от изпълненията им на живо. Имам си един техен диск и често си го пускам тук, в Сидни.

Разкажи ни нещо за ъндърграунд сцената в Австралия. Имал ли си някога през живота си „пънк” или „скинхед” период?

Не мога да разкажа кой знае какво за това. Пънкарите в Китай ми казаха, че тук се прави много качествена, енергична музика. Това не е в моята област, наистина нямам представа.

Аз се занимавам с кино, не с музика. Имам няколко пънк парчета в музикалната колекция, но никога не съм се възприемал като част от пънк културата. Мисля, че всичко, което показах във филма е част от чара на Пекин. Възприемам се като абсолютен аутсайдер в пънк културата и позитивно или негативно отношение към нея. Изненадах се колко открито тези хора застават срещу онова, което не харесват. През целия си живот съм се възприемал като традиционалист, но този филм събуди у мен революционера. По-скоро вътре в мен е живял един бунтар, а не пънкар.

Проявила ли е досега интерес към филм някоя азиатска държава?

Да. Много страни искат да го покажат, включително и от Азия. Това, което ме изненадва е, че се възприема еднакво навсякъде. Хората харесват филма. Досега прожекциите му за мен бяха като приключение. С нетърпение очаквам да разбера за реакцията на българската публика

Какво да очакваме скоро от Шон Джефърд?

В момента снимам следващия си филм, тук, на плажа в Сидни. Искам да се върна към някои стари неща. Например към игралния филм, към писането, плуването и към разходките по плажа.

Интервюто взеха Здравко Григоров и Ангел Хаджийски (ПОЗОР)
Къде и кога можеш да гледаш „Пънк в Пекин” виж в програмата на „Сатори в утрото на есента”

„Пасионато” на Силвия Павлова

2010-10-28T22:42:00.003+03:00

Ноември месец в галерия “Възраждане” ще премине под знака на „Пасионато”. Това е заглавието, което Силвия Павлова е избрала за своята изложба живопис.

Художничката стои сред най-младите софийски като скъпо и екзотично цвете. Още с първите си изяви тя впечатляващо наложи своя, строго характерен, фигуратив. Нейните женски лица, с остро изрязани линии, са чужди както на модните, сладникави понятия за хубост, така и на ренесансовите и барокови образци. Тези жени лъхат на екзотика и свобода, те носят своята женственост като амазонки от един нов свят. В пищната джунгла на цветовете човек губи контрол над сдържаността и вакханалията на възможно най-силните и контрастни тонове създава мощно електрическо поле, активиращо неочаквани и бурни емоции у зрителя.

Особено впечатляващи са пейзажите, построени върху основата на български фолклорни мотиви от приказки, легенди, носии, черги и прочее. Умелото вплитане на апликации в структурите на картините създава обтекаема обемност на фигуратива.

Най-новото в изложбата на Силвия са кукерските персонажи, игри и ритуали. В тях природният усет и вкус на авторката подчинява и съчетава, изключително умело и удачно,‘‘ експанзията на цветовете, за да възпроизведе естествената им хармония.

В творчеството на авторката е закодирана дълбинната й връзка с българщината, която пълни питите на картините ú с възможно най-уханния и прекрасен мед.

„Пасионато” ще е в галерията в Старият Пловдив от 2. до 23. ноември 2010 г.

текст: Краси Алексиева, галерия Възраждане